— Нищо. Като че ли някой си е записал упътвания занякъде.
Наведох се, за да надзърна под предната дясна седалка. Видях още играчки от „Макдоналдс“, стари опаковки от храна и други боклуци. Нищо, което да изглежда интересно. Излязох, заобиколих от другата страна и помолих Бъди да се отдръпне, за да погледна и под шофьорската седалка.
Там имаше още отпадъци, обаче забелязах няколко смачкани хартиени топченца. Бръкнах и ги измъкнах. Разгънах едното, загладих хартията и видях, че е квитанция за покупка с кредитна карта на бензин в Лонг Бийч. Отпреди близо година.
— Нали не си проверявал под седалките, когато си чистил колата, Бъди?
— Не са ме молили — отбранително отвърна той. — Пък и винаги я миех само отвън.
— А, ясно.
Започнах да развивам останалите хартиени топчета. Не очаквах да намеря нещо полезно. Вече бях прегледал сведенията за кредитните карти и знаех, че няма покупки, с чиято помощ да установя къде е ходил Маккейлъб по време на тридневното си отсъствие. Принципът обаче е винаги да проверяваш всичко.
Имаше различни квитанции за местни покупки, включително храна от „Сейфуей“ и риболовни принадлежности от магазин в Сан Педро, женшенов екстракт от магазин за здравословни храни на име „Бетър Фит“ и касета с аудиокнигата „В търсене на Чет Бейкър“. Никога не бях чувал за книгата, обаче знаех кой е Чет Бейкър. Реших по-късно да проверя, когато имам време да прочета или изслушам книгата.
Принципът доказа верността си на петото хартиено топче. Касова бележка от „Травъл Америка“ в Лас Вегас. Намираше се на Блу Даймънд Роуд, същата улица като Ласвегаския мемориален медицински център. Датата на покупката беше 2 март. Самата покупка се състоеше от шейсет литра бензин, половин литър моторно масло и касетата с аудиокнигата „Събирачите на калай“.
Бележката показваше, че Маккейлъб е бил в Лас Вегас по време на тридневното си пътуване. Поредното потвърждение на нещо, което смятах, че вече знам. Въпреки това в кръвта ми нахлу още повече адреналин. Исках отново да се задействам, да запазя инерцията.
— Намери ли нещо? — попита Локридж.
Смачках бележката и я хвърлих на пода на колата при другите.
— Нищо особено — отвърнах аз. — Оказва се, че Тери е бил голям любител на аудиокнигите. Не го знаех.
— Да, често слушаше такива касети. На яхтата, когато беше на руля. Обикновено стоеше със слушалки.
Пресегнах се към седалката и вдигнах картата.
— Ще я взема — казах. — Грасиела едва ли ще ходи някъде, където дай потрябва.
Не изчаках одобрението на Бъди. Затворих вратата с надеждата, че той няма да възрази. После затворих предната лява врата и заключих джипа.
— Това е всичко, Бъди. Тръгвам. Нали ще се навърташ край телефона, ако се появи нещо и имам нужда от теб?
— Естествено, мой човек, на линия съм. Пък и телефонът е мобилен.
— Добре тогава, всичко хубаво.
Ръкувах се с него и се запътих към черния си мерцедес, като наполовина очаквах да ме последва. Той обаче не го направи. На излизане от паркинга погледнах в огледалото и го видях да стои до черокито, вперил поглед в колата ми.
Потеглих по магистрала 710 до шосе 10 и оттам до шосе 15. Нататък пътят водеше право през смога към Мохаве и Лас Вегас. През последната година по два-три пъти месечно минавах по него. Винаги ми беше приятно. Харесваше ми суровият вид на пустинята. Може би получавах от нея същото, каквото бе получавал Тери Маккейлъб от живота на остров. Чувство за отдалеченост от цялата мръсотия. Когато шофирах през пустинята, усещах, че ограниченията се вдигат, сякаш молекулите на тялото ми се размърдват и помежду им се образува малко повече пространство. Може и да не беше повече от нанометър, но и то бе достатъчно, за да промени нещата.
Тоя път обаче се чувствах различно. Сега мръсотията беше пред мен и ме очакваше в пустинята.
Докато прехвърлях фактите от случая в ума си, мобифонът иззвъня. Предположих, че е Бъди Локридж с последна молба да го взема със себе си, ала се оказа Киз Райдър. Бях забравил дай се обадя.
— Е, Хари, сигурно дори не заслужавам да ми отговориш, а?
— Извинявай, Киз, щях да ти се обадя. Цяла сутрин бях зает и просто забравих.
— Бил си зает цяла сутрин, така ли? Нали си пенсионер. Да не тичаш по някой нов случай?
— Всъщност пътувам за Вегас. И сигналът сигурно скоро Ще прекъсне в мъртвата зона. Какво има?
— Ами, тая сутрин видях Тим Марсия в кафенето. Каза ми, че наскоро сте разговаряли.
— Да, вчера. Да не се обаждаш заради оная история с тригодишния период, за която ми спомена Марсия?
— Естествено, Хари. Помисли ли за това?
— Научих едва вчера. Нямах време да си помисля.
— Смятам, че трябва да го направиш, Хари. Имаме нужда от теб.