— В такъв случай каква е била целта му? — попита Дей.
— Не знам. Нямам представа. Просто засега не бива да приемаме, че знаем какъв е планът или дори последователността на събитията.
— Рейчъл, знаеш, че винаги сме били отворени за всякакви възможности. Никога не преставаме да търсим нови ъгли.
Тези думи прозвучаха като лозунг от стената на службата за обществена информация в Куонтико, където агентите винаги трябваше да дават сбити процедурни изявления в телефонни разговори с репортери. Рейчъл реши да не спори с Дей по този въпрос. Не биваше да я настройва срещу себе си, а усещаше, че наближава този момент с бившата си ученичка.
— Да, знам — отвърна тя.
— Добре, Браз, други новини? — попита Дей.
— Само това. Мисля, че беше достатъчно.
— Добре. Тогава ще се чуем на следващото.
Имаше предвид следващото съвещание. Доран се сбогува, затвори и бордовата комуникационна линия остана безмълвна. Хеликоптерът прекосяваше разделителната линия между пустошта и началото на Лас Вегас. Когато погледна надолу, Рейчъл разбра, че само заменя една пустиня с друга. Скрити под керемидите и чакълените покриви, хищниците пак чакаха нощта, за да се измъкнат навън. И да търсят жертвите си.
Глава 21
Мотелът за продължителен престой се намираше до южния край на пистата. Пред него не сияеха неонови реклами. Нямаше нито казино, нито представления. В него живееха периферните обитатели на вегаското общество. Пристрастените комарджии, отрепките, жриците на любовта, хората, които не можеха да напуснат града, но в същото време не можеха да пуснат и постоянни корени.
Хората като мен. Когато срещах други наематели, те често ме питаха откога съм тук и докога ще остана, все едно че излежавах присъда в затвора. Струва ми се, че мнозина от тях наистина бяха лежали зад решетките. Бях избрал този мотел поради две причини. Първо, все още изплащах ипотеката си в Лос Анджелис и не можех да си позволя да отсядам в хотели като „Беладжо“, „Мандалей Бей“ или даже „Ривиера“. И второ, не биваше да се настанявам удобно в Лас Вегас. За да не се почувствам като у дома си. Защото исках, когато дойде моментът да си ида, просто да завъртя ключа и да си тръгна.
Стигнах във Вегас към три. Знаех, че дъщеря ми се е прибрала от забавачката и мога да отида в дома на бившата си жена, за да я видя. Искаше ми се, но също исках да изчакам. Щеше да пристигне Бъди Локридж и имах да върша работа. Феберейците ме бяха пуснали от караваната с бележника в джоба ми, картата на Тери Маккейлъб все още бе в колата ми. Исках да ги използвам преди агент Дей да разбере грешката си и да ме потърси. Исках да видя дали ще успея да направя следващата крачка в разследването преди нея.
Паркирах на обичайното си място до оградата, която отделяше мотела от частния сектор на летище „Маккаран“. Забелязах един „Гълфстрийм“ 9, който бях видял паркиран там три дни по-рано при последното ми заминаване от Вегас. До него имаше по-малък, но по-лъскав наглед реактивен самолет. Не знаех какъв е, обаче изглеждаше скъп. Слязох от колата и се качих в апартамента си на втория етаж. Макар и малък, той бе спретнат и функционален. Опитвах се да прекарвам там колкото може по-малко време. Най-хубавото в него беше балкончето, на което се излизаше от дневната. В рекламните брошури, които раздаваха в агенцията, то бе наречено „балкон за пушене“. Беше прекалено тесен, за да се събере стол. Но можех да изляза навън, да се облегна на високия парапет и да гледам как кацат самолетите на милиардерите. И го правех често. Стоях сам и дори ми се искаше още да пуша. Понякога наемателят на някой съседен апартамент също стоеше на балкона си и пушеше. От едната страна живееше крупие, а от другата — жена с неопределено занимание. Разговорите ми с тях бяха повърхностни. На никого в тоя мотел не му се щеше да задава прекалено много въпроси — нито пък да отговаря на въпроси.
Последните два броя на „Сън“ лежаха на изтърканата каучукова изтривалка пред вратата. Не се бях отказал от абонамента си, защото знаех, че жената, която живееше в съседния апартамент, обича тайно да отмъква и прочита вестника, след което го сгъваше и го връщаше в найлоновата му опаковка. Тя изобщо не подозираше, че знам.
Когато влязох, хвърлих вестниците на пода и оставих картата на Маккейлъб на масата в трапезарията. Извадих бележника от джоба си и го пуснах до картата. Отидох при плъзгащата се врата и я отворих, за да проветря. Предишният наемател не беше пушил на балкона и апартаментът като че ли завинаги се бе вмирисал на цигари.