— Искам да те заведа някъде.
— Не е необходимо. Казах, че нищо… — Тя се изправи и в следващия миг се блъсна в гърдите му. — Нищо ми няма — успя да довърши.
— Само бизнес, скъпа. — Той сложи косата зад ухото й и докосна прекрасния аквамарин върху обецата й. — Засега. Смятам, че можем да намерим някое по-топло и по-гостоприемно място, за да уточним някои подробности.
Напълно разумно, реши тя.
— Да вървим. — Вдигна куфарчето си и пое към вратата.
— Рийгън?
— Да?
— Лицето ти е изцапано. — Той се разсмя, срещнал убийствения й поглед, сетне я вдигна на ръце. Не обърна внимание на възраженията й и я пренесе по счупената веранда. — Трябва да внимаваш къде вървиш — рече, като я остави да стъпи до джипа.
— Ще гледам да го превърна в навик.
— Сигурен съм в успеха ти — промърмори Рейф и заобиколи кабината.
Той подкара по алеята, заобиколи колата на Рийгън и продължи по пътя.
— Мислех, че ще те следвам — промълви младата жена.
— Тъй като съм сигурен, че нямаш предвид „до края на света“, нека пътуваме в една кола. Ще те докарам обратно.
— Откъде?
— От родния ми дом, скъпа.
В снега, сред блесналите под слънцето бели поля фермата на Макейд приличаше на изящна литография. Каменна къща с покрита веранда, сводест покрив на червен обор, допълнителни постройки с поолющена боя и двойка златисти кучета, които лаеха, махаха с опашки и ритаха снега, допълваха картината, пленила Рийгън.
Бе минавала неведнъж с колата си покрай имението на Макейд — когато нивите бяха тъмнокафяви от прясната угар или пък се люлееха като море заради високите стъбла на сеното и царевицата. Дори бе спирала веднъж-дваж, загледана в Шейн, който караше трактора си. Минавало й бе през ум, че той изцяло принадлежи на тази земя.
Не можеше да си представи как Рейф Макейд се вписва в подобна картина.
— Не си се върнал заради фермата, предполагам.
— Не. Шейн я обича, Девин я приема. Джаред гледа на нея като на перспективно начинание.
Рийгън отметна глава, щом мъжът паркира джипа до своята кола.
— А ти?
— Мразя я.
— Нищо ли не те свързва със земята?
— Не съм казал такова нещо. Казах, че мразя работата във фермата. — Рейф слезе от джипа и потупа двете ловджийски кучета със златиста козина. Преди Рийгън да успее да стъпи в снега, мъжът я вдигна на ръце и я понесе към къщата.
— Ще ми се да престанеш. Напълно способна съм да вървя през снега.
— Градски ботуши. Но доста хубави — отбеляза Рейф, като стигна до верандата. — Имаш малки крака. Назад — нареди той на кучетата. Отвори вратата, подпря я с лакът и внесе Рийгън вътре.
— Ей, Рейф, какво носиш?
Рейф се ухили и намигна на брат си.
— Донесъл съм си жена.
— И то хубава. — Шейн хвърли цепеницата в огъня и се изправи. Очите му, с цвят на потънало в мъгла море одобрително спряха на новодошлата. — Здравей, Рийгън.
— Здравей, Шейн.
— Има ли топло кафе? — попита Рейф.
— Разбира се. — Шейн ритна цепеницата, за да я намести по-добре в огъня. — Кухнята е винаги отворена.
— Хубаво. А сега изчезвай.
— Това беше много грубо. — Рийгън отметна косата от очите си, докато Рейф я носеше по коридора към кухнята.
— Ти си единствено дете, нали?
— Да, но…
— Ясно. — Той я настани в един от плетените столове до кухненската маса. — Как искаш кафето?
— Чисто.
— Каква жена! — Той свали палтото си и го хвърли на пирона на задната врата, където висеше тежкото работно яке на брат му. Измъкна две лъскави бели чаши от шкафа със стъклена врата. — Искаш ли нещо с кафето? Някоя изпълнена с надежда жена винаги приготвя сладки за Шейн. Предполагам заради хубавото му невинно лице.
— Хубаво е наистина. Вие всички сте хубави. — Тя свали палтото си, доволна, че стаята е толкова топла. — Отказвам се от сладкиша.
Рейф сложи пред нея димящата чаша. По навик обърна стола си и го възседна.
— И от къщата ли се отказваш?
За да спечели време, тя се вгледа в кафето си, опита го и установи, че е прекрасно.
— Имам няколко вещи, които смятам, че ще ти се сторят подходящи, когато решиш да обзавеждаш. Освен това направих проучвания за традиционните цветови схеми и тъкани от онова време.
— Това да ли е, или не, Рийгън?
— Не, няма да се откажа. — Тя вдигна очи и срещна погледа му. — И ще ти струва доста скъпо.
— Не си ли разтревожена?
— Не съм казала такова нещо. Но сега зная какво да очаквам. Гарантирам, че няма да припадна в краката ти втори път.
— Надявам се. Изплаши ме до смърт. — Той докосна пръстите й на масата. Бяха толкова изящни, скъпоценните камъни и златото леко проблясваха. — В проучванията си откри ли нещо за двамата ефрейтори?