— Зная.
Доловил безпогрешно тона, брат му поклати глава.
— Ти даде своя дял, Рейф. Парите, които изпрати, бяха от голямо значение. — Джаред мрачно се загледа през прозореца. — Мисля да продам къщата в Хейгърстаун. — Тъй като Рейф не каза нищо, Джаред разкърши рамене. — Струваше ми се практично да я задържа след развода. Пазарът не беше стабилен, а и само преди няколко години бяхме погасили ипотеката. Барбара не искаше къщата.
— Още ли те боли?
— Не. От развода минаха три години и Господ ми се свидетел, разделихме се много цивилизовано. Просто бяхме престанали да се харесваме.
— Аз никога не съм я харесвал.
Джаред сви устни.
— Зная. Както и да е, смятам да продам къщата и да остана във фермата, докато си намеря подходящо жилище.
— Шейн много ще се радва. Аз също. Мъчно ми беше за теб. — Той прокара длан по брадичката си и се изцапана със сажди. — Осъзнах го едва като се върнах. — Доволен от замазката, той изстърга мистрията в ръба на кофата. — Значи искаш да се потрудиш честно в събота?
— Бирата ще е от теб.
Рейф кимна и се изправи.
— Дай да ти видя ръцете, градско момче. Джаред отвърна с ругатня, точно когато Рийгън влезе в стаята.
— Чудесно се изразихте, адвокате — усмихна се Рейф.
— Здравей, скъпа.
— Прекъснах ви.
— Нищо подобно. Това момче с неприличен език е брат ми Джаред.
— Зная. Той е мой адвокат. Здравей, Джаред.
— Здрасти, Рийгън. — Джаред намери празна кутийка от кока-кола и пусна фаса си вътре. — Как върви търговията?
— Разраства се, благодарение на по-малкия ти брат. Имам някои сметки, изчисления, предложения, както и мостри на тъкани и бои — обърна се тя към Рейф. — Реших, че ще искаш да ги прегледаш.
— Доста работа си свършила. Той клекна отново и отвори капака на малка хладилна чанта. — Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— Джар?
— Една за из път. Имам още един ангажимент. — Джаред хвана подхвърлената му кутийка с безалкохолно питие, сетне измъкна слънчевите очила от джоба на сакото си. — Ще ви оставя да работите. Радвам се, че се видяхме, Рийгън.
— В събота — извика Рейф след брат си. — В седем и половина. Сутринта. И разкарай тоя костюм.
— Нямах намерение да го изгоня — започна Рийгън.
— Не си го изгонила. Искаш ли да седнеш?
— Къде?
Той потупа обърнатата кофа.
— Много мило от твоя страна, но предпочитам да остана права. В обедна почивка съм, а тя е само един час.
— Шефът няма да ти отреже от заплатата.
— Със сигурност ще го направи. — Рийгън отвори куфарчето си и извади две дебели папки. — Всичко е тук. Щом намериш време да ги прегледаш, обади ми се. — Тя остави папките върху поставката за рязане на дърва. Погледна през рамо към коридора. — Бързо напредваш.
— Когато знаеш какво искаш, няма смисъл да губиш време. Какво ще кажеш за вечеря?
Рийгън се обърна към него и присви очи.
— Вечеря?
— Днес. Тъкмо ще прегледаме папките ти. — Той ги потупа с пръст и остави черен отпечатък от сажди. — Ще спестим време.
— Да, предполагам. — Все още намръщена, тя прокара пръсти през косата си.
— Какво ще кажеш за седем? Ще идем във „Фенерджията“.
— Къде?
— Във „Фенерджията“. Едно местенце на ъгъла на главната улица и Чърч Стрийт.
Рийгън отметна глава и си представи улиците.
— На това място има магазин за видеокасети.
Рейф пъхна ръце в джобовете си и изруга.
— Навремето беше ресторант. А твоят магазин беше железария.
— Предполагам, дори и в малките градчета настъпват промени.
— Така е. — Незнайно защо това го раздразни. — Обичаш ли италианска храна?
— Да. Но най-близкият италиански ресторант е от другата страна на реката в Западна Вирджиния, Не може ли да се срещнем в кафенето на Ед?
— Не. Ще хапнем италиански специалитет. Ще дойда към шест и половина. — За да прецени времето си, той извади часовника от джоба си. — Да, ще успея до шест и половина.
— Хубав е. — Тя прекоси стаята и внимателно хвана с два пръста китката на Рейф, за да огледа по-хубаво часовника. — Хм… американска изработка, средата на деветнайсети век. — Вече преценила качествата, обърна часовника, за да разгледа задния капак. — Чисто сребро, в добро състояние. Давам ти за него седемдесет и пет долара.
— Платих деветдесет.
Рийгън се разсмя и отметна коси.
— Значи си сключил страхотна сделка. Струва сто и петдесет. — Младата жена го стрелна с поглед. — Не приличаш на мъжете, които носят джобни часовници.
— Ръчните непрестанно ги чупя. — Искаше му се да я докосне. Тя изглеждаше толкова спретната и чиста, та безкрайно се изкушаваше да я пораздърпа. — Жалко, че ръцете ми са мръсни.