— Дадено.
Половин час по-късно, доволна от трите продажби, Рийгън се върна в кабинета си. Седнал зад хубавото й малко бюро стил Чипъндейл, Рейф изглеждаше толкова едър, толкова… мъжествен. Долавяше аромата му — дървени стърготини, сажди, машинно масло. Ботушите му бяха издраскани, ризата — скъсана на рамото. В косата му личаха следи от гипс или хоросан.
Мина й през ума, че е най-великолепният варварин, който е виждала. И тя го желаеше с първична безумна страст.
Господи! За да се овладее, тя притисна ръка към стомаха си и три пъти пое дълбоко въздух.
— Е, какво ще кажеш?
— Харесва ми, че си така експедитивна, Рийгън. — Без да се обръща, той отвори папката със списъците.
— Като че ли не си пропуснала нищо.
Поласкана, тя приближи до рамото му.
— Сигурна съм, че ще се наложи да направим някои промени, да добавим дребни детайли, след като видим едната стая завършена.
— Вече направих някои промени.
— Наистина ли? — Тя се почувства засегната.
— Махаме този цвят. — Той потупа мострата, сетне нагласи на екрана страницата със списъка от цветове.
— Изхвърлих това грахово зелено и го замених с… как се казваше? Да. Маслиненозелено.
— Първоначалният цвят е точен.
— Грозен е. Да, наистина, но…
— Точен е — настоя тя. — Много внимателно съм проучила всичко. Този, който си избрал, е прекалено модерен за деветнайсети век.
— Може би. Но няма да развали апетита на хората. Не се цупи като малко момиченце, изцапало гащичките си в калта. — Усетил безмълвното й възмущение, той се засмя и се извърна. — Слушай, свършила си чудесна работа. Трябва да призная, не очаквах толкова много детайли за тъй кратко време. Наистина имаш невероятен усет.
Рийгън не искаше помирение.
— Ти ме нае, за да пресъздам определена епоха и точно това правя. Твой беше изборът да направиш къщата такава, каквато е била в миналото.
— Мой е и изборът да направя промени. Можем да внесем малко естетика и модерен вкус. Видях жилището ти горе, Рийгън. Прекалено е женствено за моя вкус…
— За щастие, тук не става дума за това — прекъсна го тя обидено.
— И толкова спретнато, че човек се страхува да стъпи — спокойно продължи Рейф. — Но имаш вкус. Просто те моля да го използваш заедно с проучванията и точността.
— Струва ми се, че говорим за твоя вкус. Ако ще променяш основните принципи, то поне ги очертай ясно.
— Винаги ли си толкова упорита, или само с мен? Рийгън отказа да се унижи дотам, че да отговори на толкова глупав въпрос.
— Ти поиска точност. Защо променяш правилата по средата на работата?
Рейф замислено вдигна мострата, предизвикала спора.
— Един въпрос. Харесва ли ти този цвят?
— Не става дума за това…
— Съвсем прост въпрос. Харесва ли ти?
Дъхът изсвистя през зъбите й.
— Не, разбира се. Отвратителен е.
— Значи всичко е ясно. Основният принцип е: „Ако не ти харесва, значи не става.“
— Не мога да поема такава отговорност.
— Нали за това ти плащам. — Тъй като това уреждаше въпроса, що се отнасяше до него, Рейф се извърна отново към екрана на компютъра. — Мебелите, които са отбелязани, са тук в магазина, нали?
— Да. Двойното канапе. — Сърцето й падна в петите. Беше купила канапето на един търг преди седмица, като бе имала предвид приемната на Рейф. Ако той го отхвърлеше, бюджетът й минаваше на червено. — Тук в магазина е — продължи тя, като се постара гласът й да звучи хладно и професионално. — Запазила съм го.
— Да го погледнем тогава. Искам да видя също паравана за камината и трите маси.
— Ти си шефът — промърмори тя през зъби и го поведе.
Нервите й се изопнаха до крайност, когато мъжът спря пред канапето. Беше великолепно и цената му отговаряше на качеството. Колкото и да й бе харесало, никога не би наддавала, ако нямаше предвид точно определен клиент.
А сега като си помислеше за този клиент — одраскани ботуши, скъсана риза, мъжествено излъчване. Как изобщо бе могла да си помисли, че Рейф Макейд ще одобри такова елегантно и без съмнение женствено канапе?
— От орехово дърво е — започна тя и плъзна внезапно изстиналата си длан по резбованата облегалка. — Изработено е около хиляда осемстотин и петдесета година. После е претапицирано, разбира се, но платът е съвсем подходящ за тогавашната епоха. Виждаш, че двете облегалки са разделени от заоблен тапициран панел. Изработката е майсторска и седалките са много удобни.
Мъжът изсумтя и клекна да погледне под канапето.
— Скъпичко канапенце.
— Широко е сто седемдесет и пет сантиметра и си струва цената.