— Аз също обичах. — Тя свали кафето си от котлона и го сложи на масата, без да престава да се усмихва. — Нямах нищо против да се появи някой и друг свободен ден, но наистина обичах да ходя на училище. Кой е любимият ти предмет?
— Английски език. Обичам да пиша разни неща.
— Наистина ли? Какви например?
— Истории. — Той отпусна рамене и сведе поглед. — Просто глупави неща.
— Хващам се на бас, че никак не са глупави. — Рийгън се надяваше, че не прави грешка, като навлиза в територия, която бе по-добре да остави за специалистите. Но чувствата просто поведоха ръката й, младата жена нежно повдигна брадичката на Конър и седна до него. — Трябва да се гордееш със себе си. Зная, че майка ти се гордее с теб. Каза ми, че си спечелил награда в часа по английски за разказчето, което си написал.
— Така ли ти каза? — Той се разкъсваше между желанието да се усмихне и изкушението да сведе отново глава. Но Рийгън бе допряла длан до бузата му. Ръката й бе толкова нежна и топла. Сълзите се затъркаляха по бузите му, преди да успее да ги спре. — Тя плаче нощем.
— Зная, миличък.
— Той винаги я биеше. Знаех. Чувах ги. Но никога нищо не направих, за да попреча. Не направих нищо, за да й помогна.
— Ти не си виновен. — Водена от инстинкта, тя го сложи в скута си и го прегърна. — Не си виновен, Конър. А и нищо не би могъл да направиш. Но сега ти, майка ти и малката ти сестричка сте в безопасност. Ще се грижите един за друг.
— Мразя го.
— Шшшт… — Поразена как едно толкова дребничко и малко момченце може да изпитва такава ярост, Рийгън притисна устни към косичката му и го залюля.
В коридора Каси отстъпи назад. Разкъсвана от противоречиви чувства, тя се поколеба за момент, притиснала ръка към устните си. Сетне се върна в малката стая да събуди Ема за училище.
Рийгън пристигна в имението на Барлоу малко преди микробуса и носачите, които бе наела. Веселият шум от строителните работи я посрещна в мига, в който отвори вратата. Нищо друго не би могло тъй да повдигне настроението й.
Навсякъде висяха найлони и брезент, паяжините и мухълът ги нямаше. Прахът, наслоен на пода, беше нов и някак чист.
Предположи, че това е като заклинание за прогонване на духове. Развеселена от тази мисъл, тя се загледа в стълбището. Изкушена да провери, пристъпи към него и започна да се изкачва.
Студът я блъсна в лицето като юмрук и я върна две крачки назад. Тя спря, вкопчила пръсти в парапета, притиснала другата си ръка към стомаха, опитваше да възстанови дишането си, секнало от ледения въздух.
— Много си смела — промърмори Рейф зад нея. Макар очите й все още да бяха разширени от шока, тя срещна погледа на мъжа.
— Зачудих се дали не е било само плод на въображението ми. Как работниците се качват и слизат по тези стълби, без да…
— Не всички го усещат. Бих казал, че онези, които го чувстват, стискат зъби и мислят за заплатата си. — Той изкачи стълбите и я хвана за ръката. — А ти?
— Никога нямаше да повярвам, ако сама не го бях изпитала. — Без да възрази, тя го остави да я отведе на долния етаж. — Сигурно ще бъде интересен повод за разговори между гостите, щом отвориш хотела.
— Разчитам на това, скъпа. Дай ми палтото си. В тази част на къщата отоплението работи. — Мъжът сам свали палтото й. — Слабо е, но омекотява въздуха.
— Не ще и дума, току-що се уверих. — Доволна, че все пак е достатъчно топло, за да не трепери, тя отметна коса. — Какво става горе?
— По малко от всичко. Слагам допълнителна баня. Искам да изровиш една от онези вани с ноктести лапи и умивалник с облицовка. И копия ще свършат работа, ако не успееш да намериш оригинали.
— Дай ми няколко дни. Е, добре. — Тя потърка ръце, но не от студ, а от нерви. — Ще ми покажеш ли, или трябва да те моля?
— Ще ти покажа. — Умираше от нетърпение да го стори, през пет минути бе надничал през прозореца да зърне колата й. Но сега, когато тя бе тук, се чувстваше неспокоен. Повече от седмица бе работил като роб по дванайсет-четиринайсет часа на ден, за да направи тази единствена стая, това единствено място, тази първа крачка, съвършена. — Мисля, че боята се оказа подходяща. — Наместо да протегне ръка, той я пъхна в джоба си и влезе пръв в приемната. — В хубав контраст е с пода и корнизите, струва ми се. Имах проблеми с прозорците, но просто трябваше да си поиграя с дограмата.
Рийгън остана безмълвна. За момент просто застина на прага. Сетне мълчаливо пристъпи вътре.
Стаята блестеше. Слънчевите лъчи струяха през високите елегантни прозорци с изящни арки и огряваха наскоро полирания под от хубави борови дъски. Стените бяха в наситено топло синьо, резбованите корнизи с цвета на най-фина слонова кост.