Бе превърнал широкия перваз за сядане в очарователна ниша, бе изтъркал мрамора на камината до блясък. По тавана се виждаха изящни цветни мотиви, които са били задушени и погълнати от мръсотията на десетилетията.
— Има нужда от мебели, завеси и огледалото, което си избрала за мястото над камината. — Искаше му се тя да каже нещо, каквото и да е. — Трябва също да сменя вратите. — Той се намръщи и напъха ръце още по-дълбоко в джобовете си. — Е, какъв е проблемът? Да не съм пропуснал някой жизненоважен, автентичен детайл?
— Прекрасна е! — Омагьосана, Рийгън прокара пръсти по блестящия перваз на прозореца. — Съвършена! Нямах представа, че си толкова способен. — Тя се засмя и го погледна. — Не исках да прозвучи като обида.
— Не прозвуча така. Аз самият бях доста изненадан, за първи път осъзнах, че имам талант да създам нещо.
— Много повече от това. Ти си вдъхнал живот. Трябва да се чувстваш горд.
Наистина се чувствам горд, осъзна той, трогнат и леко смутен.
— Това е работа. Чук, пирони и добро зрение.
Рийгън леко наклони глава и той зърна как палав слънчев лъч заигра в косата й, превръщайки я в разтопено злато. Усети как желанието забушува в кръвта му.
— Най-малко от теб съм очаквала да проявиш скромност за каквото и да било. Сигурно си се съсипал от работа, за да постигнеш толкова много за тъй кратко време.
— Тук промените бяха най-вече козметични.
— Свършил си много работа — промърмори тя и грациозно се завъртя да огледа стаята. — Наистина си свършил много работа.
Преди той да успее да отвърне, младата жена коленичи и прокара пръсти по пода.
— Като стъкло е. — Тя не откъсваше очи от златистите дъски. — Погледни само шарките на това дърво! Какво си използвал? Колко слоя лак си сложил? Тъй като мъжът не отговори, тя отметна глава и седна на пети. Ослепителната й усмивка угасна, когато срещна втренчения поглед на Рейф. — Какво има? Какво не е наред?
— Стани.
Гласът му бе дрезгав. Щом тя се изправи, мъжът леко се отдалечи. Не се осмеляваше да я докосне. Ако го стореше, за нищо на света нямаше да бъде в състояние да се спре.
— Изглеждаш съвсем на място тук. Би трябвало да се видиш, да видиш колко ти подхожда тази стая. Ти си също тъй бляскава и съвършена като нея. Желая те толкова много, че не виждам нищо друго, освен теб.
Сърцето й се преобърна в гърдите.
— Ще ме накараш отново да започна да заеквам, Рейф. — С огромно усилие успя да си поеме въздух.
— Колко дълго ще ме караш да чакам? — попита той. — Не сме деца. Прекрасно знаем какво чувстваме и какво искаме.
— Точно там е работата. Не сме деца и би трябвало да сме достатъчно зрели, за да бъдем разумни.
— Разумът е за стариците. Сексът може да е отговорност, но е съвсем сигурно, че не е нужно да е разумен.
Мисълта за дивашкия, напълно безумен, секс с този мъж вцепени цялото й тяло.
— Не зная как да се справям с теб. Не зная как да се справя с чувствата, които събуждаш у мен. Обикновено умея да се справям с нещата. Предполагам, трябва да поговорим за това.
— Струва ми се, само ти изпитваш нужда да говориш. Аз казах, каквото смятах за нужно. — Неудовлетворен и разгневен заради собствената си безпомощна реакция, той се извърна към прозореца. — Микробусът ти пристигна. Мен ме чака работа на горния етаж. Сложи мебелите, където искаш.
— Рейф…
Той я спря, накара я да застине, преди ръката й да е докоснала рамото му.
— Точно сега едва ли би пожелала да ме докоснеш. — Гласът му бе тих, съвсем овладян. — Би било грешка. Ти не обичаш да грешиш.
— Не е честно.
— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че съм честен? — Очите му я пронизаха като стоманени остриета. — Питай всички, които ме познават. Чекът ти е на полицата над камината.
Възвърнала самообладанието си, тя пристъпи в коридора след него.
— Макейд.
Мъжът спря на стълбите и се обърна.
— Да?
— Не ме интересува какво мислят или казват другите за теб. Ако се интересувах от чуждото мнение, нямаше да позволя да се приближиш на по-малко от метър до мен. — Тя вдигна поглед, щом някакъв любопитен работник надникна към стълбата. — Разкарай се — извика и забеляза как устните на Рейф неволно се извиват в усмивка. — Сама вземам решенията си, когато преценя, че е дошъл моментът — продължи и се завъртя да отвори вратата на носачите. — Питай, когото си искаш.
Когато погледна назад, той бе изчезнал също като някой от духовете в къщата му.
Едва не провалих всичко помисли си Рейф по-късно. Не беше напълно сигурен защо бе реагирал по този начин. Гневните изблици и поставянето на изисквания не бяха обичайният му стил на държане с жените. Може би точно в това беше проблемът, мина му през ум, докато заглаждаше хоросана.