Общуването с жените винаги му се удаваше лесно.
Харесваше ги, винаги ги бе харесвал. Външността им, начина на мислене й изразяване, аромата им. Нежни, топли, ефирни създания, те представляваха един от най-интересните аспекти от живота. Намръщи се, загреба още хоросан и бавно го разстла по стената.
Жените играеха важна роля в живота му. Наслаждаваше се на приятелството им, на присъствието им. И на секса, призна с усмивка.
По дяволите, та той беше човек.
Къщите също играеха важна роля, помисли си и нанесе нов пласт хоросан. Изпитваше удовлетворение от ремонта, който извършваше със собствените ръце, създаваше нещо трайно. А парите, които идваха като краен резултат, също му носеха удовлетворение.
Човек трябваше да яде.
Но никога не се бе появила къща, която да бе от такова голямо значение за него като тази.
И никога не се бе появила жена, която да имаше толкова голямо значение за него, както сега Рийгън.
И бе сигурен, че тя би го накълцала на парчета, ако узнаеше, че я сравнява с камък и дърво.
Съмняваше се, че би срещнал разбиране от нейна страна, ако й признаеше, че за първи път в живота си се посвещава на нещо, на някого, така изцяло.
Къщата го бе преследвала цял живота. А Рийгън бе видял за първи път само преди месец. И все пак и двете бяха в кръвта му. Не бе преувеличил, когато й каза, че не вижда нищо друго, освен нея. Тя го преследваше, също както духове, които не намираха покой, витаеха из тези стаи и коридори.
Когато я видя тази сутрин, главата му се бе замаяла, кръвта му кипна и бе загубил почва под краката си. Предполагаше, че би могъл да възвърне спокойствието си. Но за първи път му се случваше да бъде повален от чувствата си — съчетани с непреодолимо желание — и никак не бе уверен в действията си.
Отдръпни се, Макейд, рече си и загреба още хоросан от кофата. Рийгън иска пространство, дай й го. Не бързаш за никъде, а пък и срещата с нея едва ли може да се нарече съдбовна. Тя може да е различна, по-интригуваща, отколкото бе предполагал. Но все пак си беше просто жена.
Дочу плача, усети хладен полъх. Леко се поколеба, но продължи да заглажда хоросана.
— Да, да, чувам ви — промърмори. — И вие ще трябва да свикнете с моята компания, защото нямам намерение да ходя никъде.
Затръшна се врата. Тези безкрайни малки трагедии вече започваха да го забавляват. Стъпки и скърцане, шепот и плач. Сякаш се бе превърнал в част от тях. Пазител, помисли си. Който правеше къщата обитаема за тези, които не биха могли да я напуснат.
Колко жалко, че никой от постоянните обитатели на къщата не се бе появил. Би било невероятно преживяване да ги види, а не само да ги чува. Неволна тръпка пропълзя по гърба му, сякаш нечии пръсти пробягаха по кожата му.
И да ги чувства, допълни мислено.
Стъпки отекнаха в коридора отвън точно когато премина към следващия участък от стената. За негова изненада спряха точно пред вратата и събудиха любопитството му. Видя как топката на бравата се завъртя точно в мига, в който работната лампа зад него угасна и стаята потъна в тъмнина.
По-скоро би преживял мъченията в ада, отколкото да признае, че сърцето му прескочи няколко удара. Изруга и избърса потните си длани в джинсите. По памет тръгна пипнешком към вратата. Тя рязко се отвори и го удари в лицето.
Яростно започна да сипе ругатни. Звезди се въртяха пред очите му. С отвращение почувства, че от носа му тече кръв.
Чу дрезгав писък и зърна призрачна фигура в сенките на коридора, но не се поколеба. Болката и яростта го изстреляха като куршум. Призрак или не, никой нямаше право безнаказано да му разбива носа.
Нужни му бяха няколко секунди да осъзнае, че в ръцете му се извива топла плът и още няколко, за да разпознае аромата.
Тя наистина го преследваше, помисли си горчиво.
— Какво правиш, по дяволите?
— Рейф? — Гласът й секна. Тя протегна ръце в тъмното и го сграбчи за брадичката, преди да го прегърне силно. — О, Господи, изплаши ме до смърт. Помислих си… не зная. Чух… Качих се по стълбите. О, наистина си ти!
— По-скоро това, което остана от мен. — Той отново изруга и я отмести встрани. На светлината на лампата, закачена над стълбите, зърна бледото лице на младата жена и огромните й очи. — Какво правиш тук?
— Купих някои неща на търга и си помислих да ги сложа… Ти кървиш.
— Нима? — Намръщи се и избърса кръвта с ръка. — Не си успяла да го счупиш отново. За малко му се размина.
— Аз… — Тя притисна ръка към сърцето си, за да се увери, че няма да изхвръкне от гърдите й. — С вратата ли те ударих? Извинявай. Ето. — Тя бръкна в джоба си и извади носна кърпичка. — Наистина много съжалявам — повтори и сама започна да попива кръвта. — Аз просто… — Безуспешно се опита да прикрие смеха с изхълцване. — Нямах представа. — Предаде се, притисна ръце към стомаха си и се свлече на пода.