— Тя е с мен. И ще остане при мен. Сериозно? Ще ти се обади утре. Точно така.
Той изключи телефона и го остави.
— Каси каза, че е натрупало повече от половин метър, улиците са непроходими и е най-добре да останеш тук.
— О! — Тя затвори очи и протегна ръце. — Много разумно.
Свещите се бяха стопили и огънят се бе превърнал в жарава, когато Рийгън се събуди. Къщата бе тъй застинала, тъй притихнала, че младата жена долавяше ударите на сърцето си. Стаята тънеше в мрак и сенки, но наоколо цареше странно спокойствие. Може би духовете спят, помисли си Рийгън. А може би присъствието им вече не я тревожеше, защото Рейф спеше до нея.
Тя извърна глава и се взря в лицето му на гаснещата светлина на огъня. Заспал или не, помисли си, нямаше вид на невинно малко момченце. Силата, безразсъдното влечение към насилие, бяха отпечатани на лицето му.
Знаеше, че той може да бъде нежен, загрижен. Бе го видяла в начина, по който мъжът се отнасяше към Каси. Но като любовник бе изискващ, безмилостен и груб.
И за първи път през живота си Рийгън се бе държала по същия начин.
Сега, когато тишината я покриваше като меко одеяло, осъзна, че й е трудно да повярва, че е направила всичко това, че му беше позволила — дори бе желала — той да стори всичко това с нея.
Тялото я болеше от натъртванията и тя се зачуди дали на дневната светлина ще тръпне при спомена как ги бе получила. Как се бе извивала, гърчила и копняла за още под ласките на големите му груби ръце.
Нещо повече, как бе използвала своите собствени.
За това как искаше да ги използва сега, шокирано осъзна тя.
Рийгън въздъхна и се измъкна изпод ръката на мъжа. Колкото може по-тихо навлече фланелената му риза, закопча я и се отправи към кухнята.
Чаша студена вода, помисли си. Няколко секунди, за да прецени ситуацията.
Напълни си една чаша от чешмата. Щом очите й привикнаха, се загледа в снежинките, сипещи се отвън.
Не съжаляваше. Това би било глупаво. Съдбата бе изправила на пътя й невероятен любовник. Мъж, какъвто малко жени срещаха. Тя трябваше да бъде доволна от физическото вълнение. Можеше и щеше да предотврати всякакви усложнения.
Той бе казал, че и двамата са зрели хора. Че и двамата знаят какво искат. Когато къщата бъдеше завършена, той вероятно щеше да стане неспокоен и да се премести другаде. Междувременно щяха да се наслаждават един на друг. А когато всичко свършеше, щеше да приключи с взаимно разбиране и надяваше се, взаимна привързаност.
Вероятно би било разумно да обсъдят очакванията си от тази връзка, преди отношенията им да са се задълбочили. Но самата мисъл да ги изрази гласно, й причиняваше болка.
Рейф я наблюдаваше от прага на стаята. Бе се облегнала леко на плота, втренчена в прозореца. Лицето й се отразяваше в стъклото. Ризата му леко докосваше бедрата й. Износен плат до нежна бледа кожа.
Хрумна му, че никога през живота си не е зървал по-красива гледка. Имаше да й казва толкова много; умееше да говори. Но осъзна, че този път няма какво да каже, не намираше думи, с които да изрази колко много държи на нея.
Затова избра лесни, обикновени фрази и потисна болката, която пронизваше сърцето му, само като наблюдаваше младата жена.
— Харесва ми роклята ти, скъпа.
Тя подскочи, едва не изпусна чашата, преди да се обърне. Той бе навлякъл джинсите си, но не си бе дал труд да ги закопчее. Ухили се и се облегна на рамката на вратата.
— Беше ми под ръка — отвърна Рийгън в същия тон.
— Тази стара риза никога не е изглеждала толкова добре. Неспокойна ли си?
— Бях жадна. — Но остави чашата, отпила само глътка. — Мисля, че тишината ме събуди. Не ти ли се струва странно, че е толкова тихо?
— Снегът винаги носи тишина.
— Не, имам предвид къщата. Изглежда по-различна. Някак успокоена.
— Дори мъртвите войници и нещастните жени трябва да спят понякога. — Той прекоси стаята, взе чашата и отпи от водата. — Вече се съмва — промърмори. — С братята ми прекарахме една нощ тук, когато бяхме деца. Май вече ти разказвах за това.
— Джаред дрънчал с вериги. Разказвали сте си истории за духове и сте пушили откраднати цигари.
— Точно така. Тогава също влязох в тази стая. Беше точно по това време, но беше късно лято. Всичко беше потънало в зеленина, а гората беше толкова гъста, че те караше да се чудиш какво ли има в нея. Над земята плуваше мъгла, която напомняше река. Беше толкова красиво и ми се стори… — Той внезапно млъкна и сви рамене.
— Не. — Рийгън сложи ръка на рамото му. — Кажи ми.
— Стори ми се, че чувам барабани. Биеха бавно както когато лагерът се вдига, за да се приготви за битка. Долавях мириса на страх, вълнение, ужас. Стори ми се, че чувам как къщата около мен се събужда, долавях шепот и скърцане. Бях ужасен, парализиран. Ако можех да помръдна, щях веднага да офейкам. Момчета щяха да ми се подиграват години наред, но щях да избягам като заек, ако краката ми не бяха вцепенени.