— Люляк?
— Да, аз много обичам люляк. И ще рецитираш Шели като истински поет.
— Какво получава победителят?
— Удовлетворение.
Рейф се усмихна.
— Това е достатъчно. Съгласен.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Сега ще си получа ли разходката из къщата?
— Разбира се. — Той я прегърна през раменете и си представи хубавите й стройни крака под тясната червена пола. — Заехме се с твоята идея за младоженски апартамент. — Поведе я по коридора и отвори една двойна врата. — Почти е готова, за да се започнат корнизите.
— Рейф. — Възхитена, младата жена пристъпи вътре. Тапетите на деликатни малки цветя бяха налепени почти навсякъде. Френските прозорци бяха поставени и един ден щяха да извеждат на широка веранда с изглед към потънала в цвят градина. Подът беше покрит с найлон, но тя си го представяше гладък и лъснат, застлан с хубав килим.
Пристъпи между кофите и стълбите, вече подреждайки мебелите в съзнанието си.
— Ще бъде прекрасно — промълви.
— Работата върви. — Той повдигна покривалото върху камината. — Полицата беше съсипана. Не можах да я оправя. Обаче намерих хубаво парче от жълт бор. Дърводелецът използва оригинала като модел.
— Розовите корнизи ще изглеждат чудесно тук. — Тя погледна към съседната стаичка. — А това е банята.
— Ммм… — Рейф огледа стаичката над рамото й. Беше с добри размери и водопроводчиците вече си бяха свършили работата. — Навремето е била будоар.
Рийгън сграбчи ръката му.
— Усещаш ли миризмата?
— Рози. — Той разсеяно потърка буза в косата й. — Тук винаги мирише на рози. Един от работниците, които лепяха тапетите, обвини партньора си, че си бил сложил парфюм.
— Това е била нейната стая, нали? На Абигейл. Тук е умряла.
— Вероятно. Ей. — Той повдигна лицето й и смутено проследи сълзата, търкулнала се по бузата й. — Недей.
— Толкова е тъжно. Тя сигурно е била ужасно нещастна. Знаейки, че съпругът й, бащата на децата й, е способен на такава хладнокръвна жестокост. Как ли се е отнасял с нея, Рейф? Дали я е обичал, или просто я е притежавал?
— Няма как да разберем. Не плачи. — Той неумело избърса сълзата й. — Караш ме да се чувствам ужасно непохватен. Говоря сериозно. — Тъй като не знаеше какво да направи, леко я потупа по рамото. — Безполезно е да плачеш за нещо, което се е случило преди повече от сто години.
— Но тя все още е тук. — Рийгън го прегърна и склони глава на гърдите му. — Толкова ми е мъчно за нея, за всички тях.
— Няма да бъде добре нито за теб, нито за мен, ако страдаш всеки път, щом влезеш тук.
— Зная. — Тя въздъхна, успокоена от силните и ритмични удари на сърцето му. — Странно е как малко по-малко започваш да свикваш с всичко това. Рейф, докато бяха долу сама…
— Какво стана? — разтревожено попита мъжът.
— Нищо.
— Какво стана? — повтори той, повдигна брадичката й и леко я разтърси.
— Като влязох в библиотеката. Стаята, която е била библиотека — продължи Рийгън, разкъсвана между нуждата да му каже и смущението си. — Която ще бъде библиотека. Аз… Рейф, видях я.
Той присви очи, напълно съсредоточен върху думите й.
— Какво видя?
— Стаята. Не полираните подове и новата електроинсталация, които си сложил. Стаята. Книгите на стената, цветята на масата, завесите на прозорците. Наистина я видях — повтори и се намръщи. — Не както си я представям, когато планирам нещата. Не точно така. Мислех си, просто проектирах, предполагам. Представих си… Смятам, че си представих статив за четене с отворена върху него стара семейна Библия. И успях да прочета една страница, почти я докоснах. Сватби, раждания и смърт. — Тя пое дълбоко въздух. — Нищо не казваш.
— Защото те слушам.
— Зная, че звучи налудничаво.
— Не и в тази къща.
— Беше толкова реално, толкова тъжно. Също както аромата на рози в тази стая е съвсем реален и тъжен. После стана изведнъж студено, сякаш някой прозорец се бе отворил. — Тя разкърши рамене и отново склони глава на гърдите му. — Това е всичко.
— Не е малко за един ден. — В желанието си да я успокои той погали косата й. — Мога да се обадя на Девин, да му кажа да дойде да те вземе.
— Не, не искам да си тръгвам. Всичко това ме разтърси за момент, но е точно така, както ти казах. Просто трябва да го приемеш. Мога да се справя.
— Не биваше да те оставям сама.
— Не ставай глупав. Не е нужно да ме пазиш от скърбящи духове.
Но той искаше да я пази. Искаше му се да го бе повикала. Бе изненадан, че желанието му тя да бе изпитала нужда от него дотолкова, че да го извика е толкова силно.