Усещаше там болка, която не успяваше да пропъди. Обзе го лошото предчувствие, че Рийгън я беше причинила и че по някакъв начин само за часове бе затънал неспасяемо.
Господи, тя вече му липсваше.
Наруга се за това, наруга се, задето като дресирано куче посегна към цигарите, които ги нямаше. Това са само навици, увери се сам. Ако искаше, можеше просто да си купи пакет цигари и да пуши до изнемога. Също както можеше да я отвлече обратно тук, когато си поиска.
Сексът бе силна връзка. Нищо чудно, че се бе оплел и той.
Не бе нужно да има нещо повече. Бяха уточнили това, нали? Един мъж има право да бъде леко разтърсен след трийсет и няколко часа секс и усамотение с прекрасна жена.
Не искаше нищо повече. Тя също.
Беше облекчение и удоволствие да намери любовница, с желания, съвпадащи с неговите. Жена, която не очакваше от него да играе игрички, да дава обещания, които никой от двамата не смяташе, че ще спази, да изрича думи, които все пак си оставаха само думи.
Той се намръщи, грабна лопатата и започна да изрива снега, натрупан на пътеката. Слънцето ставаше все по-силно, а Рейф работеше бързо, тъй че въпреки поривите на северния вятър, се изпоти под палтото.
Тя вероятно се е отправила право под душа, помисли си и хвърли тежкия сняг отстрани на пътеката. За да измие прекрасната си кестенява коса.
Зачуди се как ли изглежда косата й мокра. Ще изрови от гардероба някои от спретнатите си класически дрехи. Не, поправи се. Рийгън никога не рови. Тя избира. Приятни убити цветове, строга кройка. Едно от онези сака за делови жени с брошка на ревера.
Ще оправи грима си, но съвсем дискретно. Само лек руж на скулите, леки сенки над невероятно дългите ресници. Сетне червило — не червено, не светло, а тъмно розово, за да подчертае пълните устни и малката бенка отстрани.
Стигнал до средата на пътеката, той спря, облегна се на лопатата и се зачуди дали не си е загубил ума. Та той мислеше за грима й.
Какво го беше грижа, по дяволите, каква боя ще си сложи, като слезе да отвори магазина?
Ще постави чайника с вода за чай или ще стопли леко ябълково вино, така че помещението да се изпъни с ухание на ябълки и подправки. Сетне ще прекара целия ден, без изобщо да се сети за него.
Снегът се разхвърча, щом се нахвърли върху него. Е, той самият имаше доста работа, за да мечтае за нея.
Щом стигна краят на пътеката, търпението му се беше изчерпало. В същия миг на алеята се появи Девин с шерифската кола.
— Какво искаш, по дяволите? — изкрещя Рейф. — Няма ли кого да арестуваш?
— Странно как малката буря успокоява нещата. — Девин се облегна на отворената врата на колата и развеселено се втренчи в брат си. — Видях, че колата на Рийгън я няма, реших, че е безопасно да се отбия.
— Хората ми ще пристигнат всеки момент. Нямам време за празни приказки.
— В такъв случай ще си отнеса поничките и ще си ида.
Рейф прокара ръка по измръзналото си лице.
— Какви понички?
— С ябълки и карамел.
Някои неща са свещени, а ябълковата поничка в студено утро се нареждаше на първо място.
— Е, цяла сутрин ли ще стоиш там с тази идиотска усмивка на лицето си? Дай ми проклетата поничка.
Девин покорно извади хартиения плик от колата и бавно приближи.
— Вчера станаха три катастрофи в града. Шофьори, достатъчно неразумни да излязат в такова време.
— Антиетам е див град. Наложи ли се да застреляш някого?
— Напоследък не се е налагало. — Девин измъкна поничка за себе си, преди да подаде плика на Рейф. — Прекъснах обаче един юмручен бой.
— В кръчмата ли?
— Не, в магазина. Мили Йедер и госпожа Мец се сбили за последния пакет тоалетна хартия.
Устните на Рейф трепнаха в усмивка.
— Хората стават малко нервни относно потребностите си, когато падне големия сняг.
— На мен ли го казваш. Госпожа Мец цапардосала Мили по главата с връзка банани. Нужна беше голяма дипломатичност, за да разубедя Мили да не подава оплакване.
— Нападение с тропически плодове. Сигурно щяха да й лепнат голяма присъда. — Отново спокоен, Рейф облиза парченцето ябълка от палеца си. — Да ме осведомиш за последните съдебни процеси и изпитания в Антиетам ли си дошъл?
— Това е само допълнителна награда. — Девин довърши поничката си и извади цигара. Усмивката му беше широка и напълно лишена от съчувствие, когато Рейф изстена. Запали я и всмукна дълбоко. — Казват, че храната била по-вкусна, като се откажеш от цигарите.
— Нищо не е по-вкусно — тросна се Рейф. — Но някои от нас имат силна воля. Духни насам, копеле такова.