Той хвърли поглед през рамо. Беше се преоблякла. Не само панталоните, а всичко — блузата, блейзера, бижутата. Беше като извадена от кутийка.
Но той си спомняше точно как изглеждаше преди няколко часа — раздърпана, бледа, с кръв по дрехите си.
— Точно сега не бива да си тук. — Той сложи нов пирон и го заби с един удар.
— Прав си, Макейд, но съм тук.
Първо си бе взела душ, за да отмие от тялото си всички болки от допира на Джо. Но вече се бе възвърнала самообладанието и бе готова да се изправи срещу Рейф Макейд.
— Искам да знам какво ти става, по дяволите.
Ако й кажеше, тя щеше да му се изсмее в лицето. А бе напълно сигурен, че това ще го тласне отвъд границите на здравия разум.
— Имам работа, Рийгън. Заради времето закъснях с цял ден.
— Не ми ги пробутвай тия. Погледни ме, като ти говоря, дявол да го вземе. — Тъй като той не се извърна, а продължи да забива пироните в дървото, Рийгън стисна юмруци. — Защо си тръгна така от офиса на Девин? Защо просто си тръгна?
— Имах работа.
За да покаже какво й е мнението за този отговор, тя ритна сандъчето с инструменти.
— Предполагам, трябва да ти благодаря, задето си ми оправил вратата.
— Ще ти изпратя сметката.
— Защо си ми ядосан? Не съм направила нищо, за да…
Дъхът му изсвистя през зъбите, когато захвърли чука към стената.
— Не, не си направила нищо. Само беше раздърпана, ударена, окървавена и почти изнасилена. Че защо ли това трябва да ме тревожи?
Някой трябва остане спокоен, каза си тя. А като гледаше как горят очите му, очевидно този някой трябваше да бъде тя.
— Зная, че си разстроен заради случилото се.
— Да, разстроен съм. — За да не излее яда си върху нея, той вдигна сандъчето с инструменти и го захвърли. Метал и дърво се разлетяха с грохот като малки бомби. — Малко съм разстроен. А сега изчезвай.
— Няма. — Тя вирна брадичка. — Давай, хвърли нещо друго. Като си излееш яда, ще можем да разговаряме цивилизовано.
— Проумей най-сетне с дебелата си глава, че в мен няма нищо цивилизовано.
— Вече ми стана ясно. Какво следва сега? Искаш ли да ме удариш? Това ще докаже, че си по-голям мъж от Джо Долин.
Очите му потъмняха. За миг, просто за секунда, й се стори, че вижда болка, примесена с гнева. И изпита срам.
— Извинявай. — Непохватно вдигна ръце. — Не заслужаваш това. Всъщност не мисля така.
В очите му вече гореше само гняв, овладян с жестоки усилия.
— Обикновено казваш това, което мислиш. — Той вдигна ръка, за да спре възражението й. — Искаш разговор, добре. Ще получиш проклетия разговор. — Той приближи до вратата, рязко я отвори и изрева към всяко ъгълче на къщата. — Вън! Всички вън, веднага!
Затръшна отново вратата, доволен от тропота на крака и дрънченето на инструменти.
— Не е нужно работата да спира — обади си Рийгън.
— Сигурна съм, че ще ни отнеме само няколко минути.
— Понякога просто не може да стане както ти искаш.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Убеден съм, че не разбираш. — Той отново отвори вратата. — Някой да ми даде цигара, по дяволите — изкрещя. Но тъй като никой не се осмели да приближи, наложи се отново да тръшне вратата.
Рийгън го наблюдаваше запленена, докато той крачеше и ругаеше. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите, коланът с инструментите бе препасан като кобур. Бе завързал кърпа на челото си, за да попива потта. Изглежда като разбойник, който не би се поколебал да убие и открадне, мина й през ума.
И наистина бе нелепо да изпитва възбуда.
— Бих могла да направя кафе — започна тя, сетне въздъхна, срещнала погледа му, който режеше като бръснач. — Май не е добра идея. Рейф…
— Просто млъкни.
Тя изправи рамене.
— Не желая да ми говориш по този начин.
— Ще трябва да свикнеш. Достатъчно се сдържах с теб.
— Сдържал си се?! — Очите й се разшириха. Ако не изглеждаше като маниак, тя щеше да се разсмее. — Наричаш това сдържане? Бих искала да видя какво разбираш под свободно държание?
— Скоро ще видиш — процеди той през зъби. — Обидена си, че си тръгнах? Е, сега ще разбереш какво щеше да ти се случи, ако бях останал.
— Не ме докосвай. — Тя протегна ръце напред, свила юмруци като боксьор. — Да не си посмял.
Очите му все още горяха, когато обхвана юмрука й и я избута назад, докато гърбът й опря във вратата.
— Ще си го получиш, скъпа. Дадох ти възможност да си тръгнеш, ти не се възползва.
— Не ме наричай „скъпа“ с такъв тон.
По начина, по който устните му се разтеглиха назад, тя нямаше да се изненада, ако бе зърнала остри вълчи зъби.
— Господи, ти си невероятна! — Той свали ръката й и се отдалечи, защото така беше по-безопасно и за двамата. — Искаш да знаеш защо си тръгнах. Това е въпросът, който те измъчва, нали? Затова си дошла тук? При мен?