И ароматът на рози висеше като сълзи във въздуха.
Сватбено одеяло, помисли си тя и прокара пръсти по един от стълбовете на леглото. Няколко възглавнички, поръбени с дантела, за да подхождат на балдахина, който ще се стеле над главата. Кедрова ракла в долния край на леглото, пълна с приятно ухаещи чаршафи и плетени торбички със стрита на прах лавандула.
Да, помисли си тя, това щяха да бъдат последните завършващи детайли. Може би малко ирландска дантела на прозорците, посребрена четка за коса заради суетата.
Щеше да бъде красива. Щеше да бъде съвършена.
Искаше й се никога да не бе виждала стаята, къщата и Рейф Макейд.
Той стоеше безмълвно на прага, наблюдаваше как се движи из стаята, грациозно като призрак.
Сетне гърбът й се скова. Тя се извърна. Минаха секунди, макар за двамата да изглеждаха цяла вечност.
— Тъкмо привършвах — успя да изрече Рийгън.
— Виждам. — Той остана на място, откъсна очи от нейните и огледа стаята. — Изглежда чудесно — Имам няколко дагеротипа и старинни сребърни рамки. Мисля, че ще изглеждат чудесно на полицата над камината, когато бъде готова.
— Страхотно.
Учтивостите разкъсваха стомаха й.
— Забелязах, че доста си напреднал със следващата спалня.
— Напредва. Още няколко са готови за замазка.
— Бързо работиш.
— Да, винаги така казват. — Той измъкна чека от джоба си и пристъпи напред. — Заплащане при доставката.
— Благодаря. — Тя внимателно отвори чантата си, която бе оставила на масата, пъхна чека вътре. И прокле мъжа. — Ще си тръгвам тогава — рече припряно. Извърна се и се блъсна в гърдите му. — Извинявай. — Отстъпи встрани, но той отново й препречи пътя. Сърцето й заблъска като барабан. — Застанал си на пътя ми.
— Точно така. — Огледа я от глава до пети. — Изглеждаш ужасно.
— Много ти благодаря.
— Имаш сенки под очите.
Ето колко може да се разчита на козметиката, помисли си с отвращение.
— Денят беше тежък. Уморена съм.
— Защо не се храниш в кафенето на Ед?
Рийгън се зачуди как е било възможно да си мисли, че харесва малките градове.
— Независимо какво си мислите ти и телеграфната агенция на Антиетам, какво правя в обедната почивка, си е моя лична работа.
— Долин е в килията. Няма да те тормози повече.
— Не се страхувам от Джо Долин. — Тя отметна коса, доволна от отчетливия си изговор. — Мисля да си купя пистолет.
— Помисли пак.
Изобщо не бе помислила, но бе дразнещо той да й налага какво да прави.
— Точно така, ти си единственият, който може да се защитава и да защитава другите. Отдръпни се, Макейд. Приключих тук.
Когато той я сграбчи за ръката, тя замахна, без да мисли. Ръката й се стовари върху бузата му, преди да успее да се спре. Ужасена, младата жена отстъпи назад.
— Виж какво ме накара да направя. — Ядосана и готова да се разплаче, тя хвърли чантата си. — Не мога да повярвам, че ме предизвика да направя това. През целия си живот не съм ударила никого.
— Доста добре се справи при дебюта. — Без да откъсва поглед от нея, той прокара език от вътрешната страна на пламналата си буза. — Следващия път замахни от рамото. От китката ударът е много слаб.
— Няма да има следващ път. Няма нужда да удрям хората, за да наложа мнението си, за разлика от теб. — Тя пое дълбоко въздух. — Извинявай.
— Ако отново се отправиш към вратата, пак ще застана на пътя ти и ще започнем отначало.
— Добре. Очевидно има нещо, което искаш да кажеш.
— Ако продължаваш да вириш брадичка, ще ме ядосаш. Аз се държа цивилизовано, питам те как си. На теб ти харесва цивилизовано държание, нали?
— Добре съм — процеди тя. — Ти как си?
— Горе-долу. Искаш ли кафе, бира?
— Не, много ти благодаря. — Що за човек беше този мъж, по дяволите, помисли си тя, та водеше безполезни учтиви разговори, когато стомахът й се свиваше на десетки парещи възли? — Не искам кафе, нито бира.
— Какво искаш, Рийгън?
Сега вече го позна. Достатъчен бе този остър нетърпелив тон, за да се върне предишният Рейф. И да запали копнежа у нея.
— Искам да ме оставиш на мира.
Той не каза нищо, само се отмести от пътя й. Рийгън отново взе чантата си, и отново я остави.
— Не е вярно. — Да вървят по дяволите гордостта й, чувствата, дори сърцето й. Вече бездруго бе разбито.
— Никога нямаше да стигнеш до вратата — тихо рече мъжът. — Сигурно ти беше ясно.
— Ясно ми е само, че се уморих да се карам с теб.
— Аз не се карам. Аз чакам.
Тя кимна, разбираше. Ако това бе всичко, което бе готов да й даде засега, тя щеше да го приеме. И щеше да се постарае да й бъде достатъчно. Тя свали обувките си, разкопча блейзера.