— Вие сте решили да говорите? — попита Марков, когато Кутепов при повторната покана седна на посоченото му място.
— Да. Ще разкажа всичко напълно откровено. Готов съм според силите си да помогна на следствието.
— От вас се иска само истината.
— Ще разрешите ли да задам един въпрос? — с несвойствен тон умоляващо каза Кутепов.
— Моля.
— Жива ли е Сухова?
— Да.
Кутепов сякаш целият се размекна.
— Откъде ще започнем? — каза Марков. — Хайде от самото начало. За кого сте работили и как е станало това?
— През есента на петдесет и трета година имах нещастието да се съглася да сътруднича на един човек, обещах да му правя някои услуги. Тогава той работеше в някакво посолство в Москва. До миналата година не ме бяха тревожили, но през януари получих поздрави от него и ми възложиха тази задача, която завърши толкова печално. — Като се оправи от първото вълнение, Кутепов придоби дар слово.
Марков прецени това като лош симптом и прекъсна потока от думи:
— Моля да бъдете конкретен. Кой е този човек? Как се казва?
— Той се представи като Арнолд.
— По какъв начин се запознахте? Защо на вас се представи?
— Той ме знаел.
— Откъде?
— Имахме общи познати.
— От войната?
— Вижте какво…
— Ще улесним задачата ви. — Марков извади от папката служебния формуляр на бившия хауптман.
Кутепов леко хвърли поглед към жълтия лист и заговори бързо, като че ли беше чакал да му напомнят.
— Да-да, оттам. За съжаление обстоятелствата бяха много неблагоприятни…
— За това ще разкажете друг път — отново го прекъсна Марков. — Чий приемник беше Арнолд?
— Аз съм служил под командуването на оберщурмфюрера от СС Карл Шлегел, вие споменахте за него миналия път. А той имаше един приятел Хайнц Весел от разузнаването. Той идваше от Берлин.
— Весел ли ви завербува?
— Щом така се нарича…
— Добре. Кой ви предаде поздрави от Арнолд? И как?
— Не си каза името. Само паролата. Разговаряхме около един час. Говореше прекрасно руски.
— За какво говорихте?
— Той ми каза, че трябва да завържа приятелски отношения с две момичета — Светлана Сухова и Галина Нестерова.
— За какво?
— Той не спомена за крайната цел. Каза, че от време на време ще получавам инструкции. Така и стана.
— Как смятахте да се запознаете?
— Това зависеше от моята инициатива. Вие разбирате, при голямата разлика във възрастта не можех да разчитам на нещо такова… Изобщо, трябваше да проявявам изобретателност.
— В името на безкористната дружба?
— Трябваше да ги предразположа към мен, да им стана, така да се каже, духовен наставник. Да почувствуват, че съм им необходим.
— В какво отношение трябваше да ги наставлявате?
— Не искам да се оправдавам, говоря ви напълно откровено, но този човек беше, много, циничен. Той каза, че трябва да търся у хората червейчето, а ако го няма, да се постарая да го създам.
— Как пристъпихте към изпълнение на задачата?
— Отначало ги наблюдавах. Имах свободно време, когато минах в пенсия.
— Какво значи наблюдавахте?
— Често ходех в универмага, където работеше Сухова. Понякога ги придружавах по улиците.
— Те можеха да се усъмнят?
— Какви подозрения може да предизвика един безобиден старец? Освен това те са доста наивни.
— В какво се състоеше планът ви?
— Да се запозная и след това да използувам малките човешки слабости. Нали всеки обича да се облече хубаво, особено младите момичета.
— Правехте им подаръци?
— Да.
— От името на италианския инженер?
Тук за първи път Кутепов не отговори веднага: трябваше му време, за да прецени доколко бяха осведомени хората, водещи разпита. Накрая каза:
— Този италианец се появи случайно. Той донесе колет на Светлана и тогава у мен възникна идеята да използувам съществуващия факт. Подадох идеята, одобриха я и даже я доразвиха. Значи улучил съм, това им хареса, въвеждах психологически експеримент. Но той можеше да се провали от самото начало.
— Защо?
— Попаднах в обектива на приятеля на Сухова, младежа Дмитриев.
— Приятелките видяха ли ви на снимката?
— Да, но не ме познаха. Снимката не е голяма, а аз не съм на фокус. Казах, че те са много наивни. Според мен даже Светлана не забеляза изчезването на снимката и писмото на италианеца.