— Откраднахте ли ги?
— Щом може така да се квалифицира.
— Толкова се страхувахте от тази снимка, че се осмелихте да проникнете в апартамента на Дмитриеви. За да се решите на такъв риск, трябва да има сериозни причини. От миналото ли?
— Не съвсем. Има и отсега. Не бива да оставяш собствения си портрет в ръцете на хора, срещу които замисляш нещо престъпно.
— Значи още от самото начало знаехте, че ще свърши с криминално престъпление?
— Не, не, пази боже! — възкликна Кутепов. — Изобщо не предполагах докъде ще доведе всичко това. Но през месец юни този човек от Москва отново пристигна, аз му изложих всичко подробно — за взаимоотношенията между младежите, малко за характерите им. Казах и за италианеца и че може да се направи комбинация с него — дадох му писмото. Тогава той ме посъветва да се осигуря с някакъв предмет, принадлежащ на Дмитриев.
— Така ли ви казаха, че предметът трябва да бъде за извършване на убийство?
Кутепов замаха с ръце.
— Не, не! Просто с появяването на италианеца възникнаха определени колизии. Нали разбирате, триъгълника… Дмитриев е буен младеж… Ако нещо стане, могат да заподозрат и него…
— Това ваши съображения ли са?
— Аз само описвам ситуацията. Решенията вземаше онзи човек.
— Той така и не си каза името?
— Не. Повече не се видяхме.
— По-нататък самостоятелно ли действувахте?
— Получавах редовно инструкции.
— Кой ви ги изпращаше?
— Това ставаше много просто. Звъняха ми по телефона. Гласът беше винаги един и същ, но кой беше, не зная. Само че не беше онзи. Казваха се няколко цифри и аз знаех какво означават те. Отивах на жп гарата, намирах нужния бокс в камерите за запазване, набирах номера и вземах оставената за мен чанта или куфар. По-често чанта. Обикновено имаше и писмо.
— Шифровано?
— Употребяваше се тайнопис.
— Това ли бяха така наречените колети от Италия?
— Да.
— Колко на брой?
— Три. Но освен колета имаше и един много скъп пръстен.
— За кого?
— Молеха да стане така, че той да попадне у майката на Галина Нестерова. Тя обожава скъпоценностите. И аз уредих това.
— Подарихте ли го?
— Не. Но тя плати за него смешно малко.
— А Пиетро Матинели не праща ли повече колети?
— Щях да зная, ако е изпращал. Сухова не криеше нищо от мен.
— Кажете, кой беше главният обект — Сухова или Нестерова?
— Сега мога да заявя със сигурност: Нестерова, по-точно, баща й.
— Защо сте толкова уверен?
— Всичко вървеше натам. Разбрах каква е работата, когато получих задача да направя отпечатък на ключовете от апартамента на Нестерови и да разбера дали у тях има сейф. Всеки познава академика в града, но аз се постарах да вникна по-дълбоко и да изясня, че главната му работа не подлежи на разгласяване, това би било в ущърб на държавата.
— Какво имате пред вид?
— Изобщо. Неговите научни работи. Повярвайте ми, не научих нищо конкретно. Това е невъзможно.
— Направихте ли отпечатъци?
— Да. Беше ми заповядано да направя по тях ключове.
— А от огнеупорното чекмедже?
— Това не успях.
— И какво стана с ключовете?
— Настаних се в хотел „Минск“. На двадесет и седми май „оттам“ пристигна човек, представете си, назова се Ваня. Каза и паролата. Поиска ключовете и аз му ги дадох.
— И от вашата кола?
— Правех всичко, което ми заповядваха.
— И писмото на Светлана до Матинели?
— Да. Такава беше заповедта.
— Добре. Сега кажете ето какво. Доколкото разбрахме, вие сте въздействували повече на Сухова. Защо?
— Колетите можеше да се изпращат само до нея, нали италианецът я ухажваше. При това много скоро забелязах, че в тази двойка водещата личност е Светлана.
— Как се решихте на убийство?
— Опитах се да я привлека в работата от името на Матинели. Всичко се правеше от името на Матинели.
— И после?
— Излъгах се в нея. Тя отказа. Но главното беше, че италианецът изпорти всичко. Дойде неочаквано. Наложи ми се да бързам, а когато бързаш, знаете, че… Тя щеше да се види с италианеца, и край на всичко.
— Писмото на Матинели ви е било нужно, за да видите неговия почерк… За какво ви беше писмото на Светлана?