— След това ще повървите по тази улица. Едва ли някой ще вземе празната кутия без капак, но вие все пак ще проследите… Може вятър да я отнесе, а това не трябва да става.
— Ами ако изведнъж завали? — каза Линда Николаевна. — Ще се намокри.
— Това не е страшно. Слушайте по-нататък. Между дванадесет и половина и един часа на обяд някъде наблизо ще спре кола. С дипломатически номер. Ще излезе мъж с куче. Когато той отиде към запустялото място да се разхожда, изчезвайте оттам и веднага в къщи.
Линда Николаевна имаше чувството, че наблюдава цялата тази сцена някъде отстрани, но тя е съвсем млада, седят двамата в мрачината при защорени прозорци и водят таен разговор и този безстрашен мъжествен красавец изпраща своята вярна помощничка на път, пълен с опасности и коварни капани. Ох, как чакаше тя този възвишен миг!
Но Брокман прозаично продължи:
— Вие се обличате… много… как да кажа… шикозно. — Той имаше пред вид не за годините, но това беше несправедливо. Линда Николаевна се обличаше с вкус; при това знаеше, че изглежда по-млада от своите шестдесет години и съблюдаваше точно мярката, без да отива нито в едната, нито в другата крайност. Защо да се състарява с дрехите?
— Добре, ще облека един старичък костюм — покорно се съгласи тя, но погледна така, като че ли искаше да каже: „Какво значение има как ще съм облечена?“
В събота, на 10 юни, Линда Николаевна пристигна в Москва и направи всичко така, както й бе наредил нейният наемател. Всички описания съвпадаха, освен едно. Тя очакваше да види дипломата с добре гледано голямо куче от рода на дог или доберман-пинчер, а този излезе от колата с такса в ръцете си. Наистина, таксата беше чиста, но когато дипломатът я остави на тротоара, гледката не беше много изискана. Но, от друга страна пък, всичко изглеждаше съвсем естествено — грижлив стопанин разхожда своето куче.
Дипломатът вдигна от земята хвърлената от Линда Николаевна празна цигарена кутия, разходи се с таксата, като я държеше на въженце, из запустялото място около три минути. Линда Николаевна го наблюдаваше отдалеч, докато влезе в колата си, и така наруши дадената й инструкция, но това беше дреболия.
Като се върна в къщи, тя се отчете пред Брокман и, давайки му бележката с телефонните номера, каза:
— Между впрочем аз ги запомних.
— Още по-добре — каза Брокман. — Постарайте, се да не ги забравите, ще ви трябват още.
Измина една седмица и следващата събота Линда Николаевна отново замина за Москва, но не за да остави или вземе някакво послание, а само да позвъни на онзи телефон. Този път имаше известна вариация. Преди тя попита: „Набрах две, девет, едно, четирийсет и три, тринадесет“. Отговори и мъжки глас: „Не, последните цифри са тридесет и едно“. Сега нейните последни цифри на паролата бяха тридесет и едно, а отговорът — тринайсет. По-нататък тя трябваше да каже: „Извинете, моля“ — и да запомни дума по дума какво ще й отговорят.
Тя чу в слушалката вече познатия глас, който след размяна на паролите каза: „Нищо, на всеки се случва“.
Когато Линда Николаевна предаде тези думи на Брокман, той се развесели. Това на свой ред зарадва и нея, тъй като, откакто се беше върнал от град К., нейният обожаван наемател изглеждаше твърде суров и това създаваше неуютна атмосфера в къщи.
След три дни Линда Николаевна отново тръгна за Москва да звъни на онзи телефон. Оставаха същите условия, както първия път, с една разлика: на въпроса й за набрания телефон трябва да отговорят не „тридесет и едно“ и не „тринайсет“, а да назоват съвсем други цифри. Какви — Брокман не знаеше. Той каза, че могат да назоват всякакво число, дори и тризначно.
— Запомнете — добави той, — вие отивате сега за тези цифри. Научете ги наизуст. Ако не чуете добре, ще попитате отново. И повече никакви разговори.
За предупреждението да ги научи наизуст тя би се обидила на всеки друг, но не и на квартиранта си.
Тя отиде до Москва и донесе на Брокман цифрите 67. Това беше в сряда, на 21 юни, а в петък — нова задача.
Сутринта на закуска Брокман попита:
— Според вас колко пощенски служби има в Москва?
— Не зная. Може триста, може петстотин. — Тя не разбираше за какво му е всичко това, но всичко се изясни.
— А къде се намира номер шестдесет и седем?
— Аз не живея в Москва. Дори и московчанин не ще знае такива неща, освен пощенските служители.
— Добре, това не е важно. Ще попитаме в бюро справки.
Линда Николаевна свърза, разбира се, номера на пощата с цифрите, които му бе донесла от Москва, и чакаше какво ще стане по-нататък.