— Не се притеснявайте, момичета — каза, настанявайки се, Виктор Андреевич. — Днес имам пари.
— Само днес ли? — попита Светлана, за да даде тон на разговора.
— Не, аз изобщо съм солиден, осигурен мъж — с готовност поде шеговития тон Виктор Андреевич. — Имам и кола.
— А защо дойдохме с такси? — попита Галя.
— Нали ще пийнем? А пийнал не се сяда зад кормилото.
— Може да си пийнем — каза Светлана. — Ние вече сме опитвали.
— С Пиетро ли?
— Не само с него.
— Това Пиетро ли ви подари? — попита Виктор Андреевич, посочвайки с очи брошката, с която Светлана бе забола шала.
— Той — отвърна Светлана.
Дойде келнерът.
Виктор Андреевич направи голяма поръчка, а когато келнерът доволен се отдалечи, замислено погледна приятелките, и каза малко печално:
— Който погледне отстрани, ще каже: бащата гощава дъщерите си.
— А може би внучките? — не изпусна случая да поостроумничи Светлана.
— Така ще бъде по-вярно — още по-печално се съгласи Виктор Андреевич.
— Не й обръщайте внимание — побърза да го успокои Галя. Тя обичаше да успокоява.
— Добре, ние няма да ви наричаме деденце — каза Светлана.
— И за това благодаря.
Виктор Андреевич изрече това така естествено, че Светлана наистина го съжали.
— Да обърнем плочата.
— Да, по-добре да поговорим за Пиетро — каза Виктор Андреевич.
Заговориха за Пиетро Матинели. Приятелките разказаха за него всичко, което знаеха. Светлана показа на Виктор Андреевич снимката и писмото, което носеше в чантичката си. След това Виктор Андреевич им разказа някои неща за италианеца, който донесъл подаръците. Но всичко това беше увод към предстоящото.
Скоро ресторантът се препълни. На подиума се изкачиха музикантите, започнаха танците. До този момент Светлана, Галя и Виктор Андреевич бяха изпили по две чашки коняк и по чашка шампанско. Очите им блестяха, бузите горяха. Беше топло.
Виктор Андреевич едва беше напълнил чашите, когато оркестърът засвири нова мелодия и пред тяхната масичка се появиха двама младежи. Като се поклониха, единият се обърна към Виктор Андреевич:
— Ще разрешите ли да поканим вашите момичета?
— Нямам нищо против — каза той, — но те искат ли да танцуват?
Светлана погледна младежите, след това Галя и каза:
— Веднъж може.
Четиримата се отдалечиха от масата.
Виктор Андреевич дръпна към себе си чантичката на Светлана, която беше на канапето, без да бърза, я отвори с едната ръка, порови вътре, напипа писмото на Пиетро и снимката, сложи ги във вътрешния джоб на палтото си и затвори чантичката. Всичко това направи нехайно, лениво.
Танцът свърши, младежите доведоха момичетата до местата им, поклониха се и изчезнаха. Светлана и Галя повече не танцуваха, макар че няколко пъти ги канеха. „Много е топло“ — оправдаваше се Светлана.
Затова пък от коняка не се отказваха, за което Виктор Андреевич искрено се радваше. В един момент обаче изведнъж Галя се обърна към Светлана:
— Да излезем за малко?
Другата кимна.
— Ще ви оставим за минутка, Виктор Петрович.
— Андреевич, с ваше позволение — поправи я той.
В тоалетната, стоейки пред огледалото и поправяйки прическата си, Галя каза шепнешком:
— Светка, какво правим ние?
— Какво има?
— Ами ние сме пияни… И с някакъв си старец…
— Не се задълбочавай, както казва моят бивш приятел Льоша.
— Наистина сме пияни.
— Нищо, още по една чашка, и да ни няма. Колко е часът?
— Без четвърт единайсет.
В единадесет те напуснаха ресторанта. Духаше тих ветрец. Дърветата шумоляха. Те вървяха по тясната асфалтирана пътека. Светлана подръка с Галя, напред, Виктор Андреевич с техните чанти в ръка след тях. Когато наближиха спирката, където две таксита чакаха пътниците, той отвори чантичката на Светлана и така й я подаде, когато момичетата сядаха на задната седалка, а той се настани на предната до шофьора. Светлана измърмори:
— Ключалката ли се е развалила? — Щракна, опита се да я отвори. Ключалката беше здрава и тя се успокои.
Виктор Андреевич закара приятелките по домовете, най-напред оставиха Галя. Той записа домашния телефон на Светлана, а своя не даде, като каза, че няма още. Накрая Виктор Андреевич каза най-главното:
— Знаете ли, Света, възможно е тези дни да замина за Италия.