Вкараха ме в една голяма стая, камината гори, шефът пуши до камината. Изправиха ме пред него, а той — ръката в джоба, след тава отваря юмрука и на дланта му моят пръстен. Пита ме: «Откъде е?» Казвам, намерих го на улицата, и в този момент ме фраснаха отзад по ухото!
Надигнах се, главата ми бучи, а той ми пъха под носа откъснат вестник: «Чети!»
Оказва се, че в Кьолн е ограбена някаква бабичка — баронеса, изчистили родовото гнездо до перце, всред ценностите се споменава и за моя пръстен. Шефът пита: «И така, къде намери това нещо?» Пак повтарям: на улицата. Фрас и по второто ухо! Задържах се прав. Мисля, че трябва някак да се измъкна, иначе край. Кълна му се: в хотела го откраднах. Когато вървях по коридора, видях случайно, че една врата не е затворена, влязох, виждам в банята до огледалото лежи пръстен. Съблазних се. Лъжа, но виждам, че не ми вярват на нито една дума. Шефът казва: «Ти нали пътува за Кьолн със стока?» Със стока, казвам, доставих я по предназначение. Разписки, разбира се, не вземахме, вероятно по телефона съобщаваха на шефа за доставката, защото той казва: «Знам, доставил си я, но всичко това не ми харесва, даже да допуснем, че наистина си откраднал пръстена. Нашият закон ти е известен». А законът беше — не кради, още повече на дребно и неорганизирано. Давах клетва пред оръжие.
Присъдата на шефа не беше строга: да ме държат под домашен арест до изясняване на работата. Пръстена задържа за себе си. На сутринта неговите бандити ме върнаха и единият остана с мен, каза — засега ще поживеем заедно. Мисля си, ще се докопат до сметката ми в банката, ако вече не са го направили онзи ден.
Когато се върнахме в квартирата и бандитът Хирш — така го наричаха — видя, че няма къде да спи втори човек, реши да купи походно легло с надуваем дюшек. За мене. В това време моят «чичо» си беше в къщи. Хирш го помоли да отиде до магазина, но «чичо» ми го болеше коремът, той не обичаше да мъкне тежки неща. Тогава Хирш казва: наглеждай Карл — демек мене — да не излиза, да ме дочака, а сам отиде да купи кревата. В това ми беше спасението.
През прозореца бе изключено: на седмия етаж сме. Да чакам друг удобен момент е глупаво. Не зная как бяха уредили нашето изхранване може би някой отвън щеше да ни носи продукти, може би «чичото», но аз не можех да разчитам на друго отсъствие на Хирш. Трябваше или да се преструвам на овца и да чакам да ме пречукат, или веднага да изчезна.
Не помня колко пъти фраснах «чичото» по мутрата и под ребрата, но той се смъкна на пода, не можа да се добере до пистолета на нощното шкафче. Изскочих от стаята, изкачих се с асансьора до най-горния етаж, там по коридора изтичах до пожарната стълба и се изсипах по стълбата на двора. Постоях, подишах и реших какво да правя по-нататък. Ненапразно казвам, че главата ми чаткаше. По някакво щастливо съвпадение това, което ми бе необходимо, беше наблизо.
След пет минути бях на повиквателния пункт, а след три часа ме зачислиха в редовете на бундесвера и чаках пропуск за казармата. Предполагам каква физиономия е имал Хирш, когато «чичото» му е разказал какво е станало в негово отсъствие. А пък аз се чувствувах много по-добре от баща ми, когато е бил в танка на Курската дъга.
Бог не ме е ощетил по отношение на здравето, медицинската комисия ми предложи всякакъв род войски — по избор. Постъпих в десантна част. И трябва да кажа, че не се излъгах. На земята може би е по-спокойно, но пешаците не обичам от дете, а десантникът придобива закалка за цял живот, само да не го мързи да учи и да не се страхува от пот.
Не си струва дълго да разказвам за службата — всичко е еднообразно… Ще кажа, че моят родител е дослужил при Хитлер до хауптман, капитански чин, а аз — до хауптефрейтор, но за мен и това е достатъчно, и при това не сложих главата си за фатерланда. Евала на политиците — в Европа никой повече не започна война.
В шестдесет и първа се уволних от армията. Първоначално имах желание да остана на свръхсрочна служба, защото се страхувах от старите другарчета. Но узнах, че полицията е прибрала шефа.
Имах цели-целенички седемнадесет хиляди, а и лихвите отгоре, така че на първо време нямаше да умра от глад, а пък след това ще му мисля. Може и някаква частна работа да почна. Не ми провървя обаче в личното щастие. Отидох в един автосервиз — явно имах нещо в кръвта си от баща ми, намерих подходяща кола, но цената се оказа над възможностите ми: осемнадесет хиляди.
Докато кръстосвах и се разтакавах, парите се стопиха. Отгоре на това срещнах една красавица, с която се мотахме около месец. Но в едно прекрасно утро в Копенхаген събуждам се след гуляй — нито красавицата Маргарита, нито стотинка в портмонето. Не тя ме беше ограбила. Просто ги пропихме. Добре че за хотела беше платено, иначе щеше да стане скандал…