И така, на двадесет и шест години останах гол и бос, както на девет, когато умря мама. Наистина много неща бях научил, но не и това, с което човек може да преживява.
Нахвърлих в куфара костюмите и бельото, събрах от пода стотинките, пресметнах, че ще имам за закуска и бира. Но аз вече бях отвикнал да се разплащам с дребни. Обзе ме ужас, какво да правя? Да крада? За това също се иска умение. Презирам кражбата. Разбира се, мога да стана уличен метач, да събирам от асфалта кучешки изпражнения като чернокожите алжирци. Но това не е за мен, по-добре да се обеся с вратовръзка в клозета.
Напуснах стаята, слязох с куфара долу. Портиерът не вярва на очите си: пристига клиентът преди една седмица като милионер, а сега сам мъкне кожения сандък. Този портиер беше забележителен човек, запомних го за цял живот.
С една дума, усетът ми подсказа, че трябва да споделя с него бедата си, може пък нещо да ми помогне. Когато онзи се освободи, аз го помолих да ми отдели пет минути. Той ме вкара в една тъмна стая без прозорци за почивка. Не взех да се представям за аристократ, разказах му всичко, както си е, и той не се учуди.
Помисли, докато изгоря една кибритена клечка, и попита какво съм правел, как съм живял по-рано. Премълчах за братството, казах, че съм учил и след това съм постъпил в десантна част. «Ще ви дам съвет — каза портиерът. — Идете в Париж. На улица „Мюрило“ ще намерите кантората на мосю Тринке. Там ще се намери подходяща работа за вас.» Обясних, че нямам пари даже за път. Той разреши въпроса съвсем просто. Според него нямаше смисъл да мъкна куфара до Париж, по-добре да го оставя при него на съхранение, пък той ще ми даде пари за път и за храна.
Добър човек излезе този портиер, но не се излъга в сметките си: куфарът беше първо качество и съвсем нов.
Пристигнах в Париж, намерих улица «Мюрило», намерих кантората, само че това не беше никаква кантора, а вербовъчен пункт и мосю Тринке се оказа подполковник в оставка. Набираха хора по поръчка на Моис Чомбе за войната в Катанга. Този мръсен негодник се готвеше да заграби цяло Конго, необходими му бяха добри войници. Той нямаше свои, трябваше да наема. Аз им се харесах. За мен условията бяха повече от великолепни: в марки — две хиляди на месец, помолих да ми открият сметка в швейцарска банка, плюс шест хиляди застраховка в случай на раняване.
Включиха ме в отряда на Боб Денар и скоро се убедих що за командир е той — по-добър не ти трябва. Изобщо момчетата бяха здравеняци, болшинството бивши военни като мен, но аз бях най-младият.
Боб Денар познаваше Африка — някога е бил комисар на колониалната полиция в Мароко. Може да се каже, че на попадналите под негова команда ни потръгна. По-късно се запознах и сдружих с още един славен човек. Марк Хосенс… С него свършихме много неща в това дяволско Конго. Жалко, че загина по-късно в Биафра… И не само той. Не се плащат напразно големи пари, срещу тях се иска кръв…
В началото попаднах в личната охрана на Чомбе и дълго не ми се наложи да стрелям. Той беше хитър и предпазлив, но глупав като щраус. Смяташе се за важна персона. Надутите му бузи блестят, като лъснат ботуш, отразяват зайчета на слънцето. От черен по-черен, а бъркаше в огъня с бели ръце…
По онова време имаше някаква разправия между политиците. Всички искаха да успокоят Моис.
Най-голям интерес в Конго имаше белгийската компания «Юнион минер». Денонощно извличаха оттам злато, уран, диаманти. Докато се бореше за власт, Чомбе също грабеше, колкото можа. Откъде иначе пари, за да поддържа цяла армия?
Ние, дошлите от Европа, вярвахме само на европейците. Поддържахме се един друг, тъй като черните войници на Моис не бяха надеждни, дори самият той не им се доверяваше.
Към края на шестдесет и втора година се домъкнах до Елизабетвил. Прилична храна през свободното време, пиене, когато искаш. Заплатата постъпва редовно в банката — касиерът не лъже, веднага ти дава копие от преводите.
Но след това сериозно се заеха с Чомбе. У Тан, новият секретар на ООН, изпрати в Катанга сините каски и стана доста кисело за нас.
За първи път стрелях по хора, когато Моис Чомбе се измъкваше към едно малко градче край медните рудници, за да не попадне в плен. Обкръжиха ни, Боб Денар заповяда да се отбраняваме до последен дъх. Чомбе чакаше транспорт, за да офейка, а ние поддържахме отбраната. Добре се представихме. Наистина противникът не атакува, но аз лично брах голям страх.