Ти ме питаш дали не съм се страхувал да убия човек? Не съм ли се измъчвал? Съвест и прочее?
Зависи какво смяташ за страх… Страх ме беше да не загазя, това е ясно. Но повече се страхувах от онзи човек, чието име даже не знаех, и за когото, между впрочем, за да не ме гризе съвестта, Алоиз каза, че е лош човек, никой нямало да въздъхне по него и всички щели да се радват да го видят в гроба. Ето това ти обяснявам по въпроса за моята съвест, но ако ти е малко, ще ти кажа още нещо. Да убивам едни по поръчка на други — това ми е професия, цели три години си изкарвах прехраната по този начин. Излиза, че тук съвестта няма нищо общо. А три хиляди долара не се намират така лесно на улицата. В Африка за тези пари три месеца ще се потиш. А тук само един изстрел… Не, за съвест няма да говорим. Банкерите спокойничко си спят, нали? Богатите имат добър апетит? А с какво са по-добри от мен? Сами не могат да стрелят, ние стреляме заради тях. Това е разликата… Нека се измъчват за съвестта поповете и монахините, а ние трябва да живеем… Но какво стана по-нататък? Или ти омръзна? Не ти е омръзнало. Тогава пийни си от винцето и слушай. За пръв път се ровя в миналото си, даже на мен ми е интересно…
Разузнах. Картинката беше следната: къщата, в която живееше милата на моя клиент, е на тиха уличка, ширина на платното около петнадесет метра, тротоари от двете страни — около шест метра. Отсреща — точно същата десететажна сграда. Тази улица се пресича от широко авеню с оживено движение. До ъгъла — сто метра. На ъгъла — закусвалня с полуподземно помещение. Мога да паркирам до спирката на авенюто, недалеч от закусвалнята.
Първият четвъртък установих, че клиентът паркира на същата спирка. Телохранителят го изпрати до входа и тръгна към закусвалнята. Това беше в седемнадесет нула, нула. Точно в деветнадесет телохранителят беше на входа и клиентът се показа пред него на главния вход. Вижда се, че е много делови човек, всичко по разписание до секунди — когато печели пари и когато се люби. С такъв няма да скучаеш…
Всичко това е добре, другото бе лошо: огнева позиция за стрелба от прозореца на отсрещния дом нямаше. Има асансьор, без площадка на стълба. Резервната стълба е откъм двора.
Но аз помислих: щом Алоиз каза да оставя колата не много далеч и клиентът за мое щастие оставя своя Пакард на сто и петдесет метра, то мога да стрелям от колата. Така и реших, макар че при този вариант трябваше да се съобразявам и с телохранителя. Той също можеше да стреля по мен. Но шансовете ни не са равни. Аз все пак ще съм в колата.
Не можех да премахна едно затруднение: през март на тази улица даже в слънчев летен ден вероятно е тъмно, а пък в седем часа вечерта още не палят лампите и на десет крачки не можеш да различиш мъж или жена върви по тротоара. В къщите лампите са запалени, но прозорците са плътно закрити от пердетата, а няма рекламни светлини. Надявах се на зрението си, а за по-голяма сигурност купих шише рибено масло, пих цяла седмица — помага на очите в тъмното, каза ми го капитанът на Рейн.
Според пресмятанията трябваше да стрелям минимум два пъти, макар че куршумите бяха дум-дум, в която и точка от тялото да попаднат — свършено е с човека. Но ако клиентът е интелигентен, след първия изстрел той обезателно ще легне, независимо дали е улучен, или не. Значи вторият изстрел трябва да бъде по-ниско, за застраховка. Не е изключен и трети, защото телохранителят след три секунди ще се сети да извади своя пистолет. Но аз се надявах на тъмнината, а пък и фордът ми беше черен. Не ми се искаше да закачам телохранителя, той навярно е от нашата черга, от тези, които стрелят заради други…
Всичко бях предвидил, като по ноти, оставаше да дочакам следващия четвъртък, защото не обичам да протакам нещата. Всичко щеше да мине гладко, ако не беше моят африкански загар, по-точно, ако не бях забравил за него. И най-важното, че Алоиз ме беше предупредил. Това не е шега работа, когато се решаваш на такова нещо, трябва не една седмица напред да гледаш, а много по-далеч.
Не бях нарушил никакви правила, а просто два пъти се отбих в закусвалнята на ъгъла да похапна. Нищо не пих. Само хапнах, но когато се хранех, свалях шапката си. А без шапка правех впечатление.