— Ето още какво, другарю…
— Казвам се Михаил Петрович.
— Михаил Петрович, когато фотографирах Светка, според мен този тип седеше на съседната масичка, той попадна в кадъра.
— Запазили ли сте филма?
— Там е работата, че го няма.
— Също изчезна?
— Да. Не зная как.
— Кога открихте, че го няма?
— Приблизително тогава. Когато изчезна ключът. Миналото лято. Струва ми се, през юли.
— Само този филм ли ви изчезна?
— Там е работата, че само този.
— А ключалката на апартамента в ред ли е?
— Веднъж майка ми се оплака, че ключът нещо заяжда. А после нищо.
Орлов почувствува, че тук се завързва някакъв възел.
— Не е ли останала поне една снимка? Вие сигурно сте промили няколко копия?
— Две дадох на Светка, а една… Льоша стисна устни и изведнъж си спомни: — Точно така, една снимка трябва да е останала. Исках да направя стенвестник, а после се отказах… Ако майка ми не го е изхвърлила, трябва да е под кревата.
Орлов не пожела да разпитва за какъв стенвестник става въпрос. Той вдигна телефона, набра номер:
— Колата веднага. — Като сложи слушалката, каза на Льоша: — Отивайте веднага в къщи и ми донесете вашия стенвестник.
… Докато Льоша отиде за стенвестника, помощникът на Орлов доведе от електроламповия завод Сергей Степанович Порфентиев.
— Можете ли да потвърдите, че на Алексей Дмитриев е изчезнал гаечният ключ? — попита Орлов.
— Да. Аз го ползувах. И после изчезна.
— Моля, спомнете си, кога за последен път сте искали ключа на Алексей.
— Не помня точно, но това беше през миналото лято, през юли, а може през август.
Като написа протокола и го даде за подпис на Порфентиев, Орлов каза:
— Благодаря ви. Всичко хубаво.
Щом Порфентиев напусна кабинета, Льоша се върна. В ръцете си държеше сгънат на четири дебел лист. В движение Льоша го разгърна и го сложи на масата пред Орлов.
— Ето. Добре, че не е попаднал на гънката — каза Льоша, сочейки с пръст снимката.
— Кой е този? — попита Орлов.
Льоша отново сложи пръста.
— Ето го, надига се от стола.
Орлов поразгледа хората на снимката и извика помощника.
— Изпрати това във фотолабораторията, нека да преснимат в голям формат човека от задния план. Кажи, че е бързо.
— Седнете, ще продължим — каза Орлов на Льоша. — Сега имам такъв въпрос. Не сте ли срещали Светлана Сухова заедно с възрастния мъж?
— Аз не съм ги видял, но Витек ги е срещнал.
— Не е ли същият, който е на снимката?
— Трудно ми е да кажа… Честно да си кажа, ние отдавна забравихме за снимката. Една година оттогава…
— Добре, а как според вас, много ли се е променила Светлана през тази година? Или не сте забелязали?
— Попроменила се е, разбира се.
— Само това ли?
— Какво повече?
Орлов помоли Льоша в близките дни да не излиза никъде из града и го отпрати.
Следобед при Михаил Петрович се състоя малко съвещание с помощниците.
От това, което бяха успели да научат за Галина Нестерова, за делото беше съществено само един момент: тя, както и Светлана Сухова, през изминалата година си беше обновила целия тоалет. Никой не беше забелязал нещо непочтено в нея.
Що се отнася до универмага, сведенията оттам бяха по-интересни: две продавачки бяха казали, че могат да познаят възрастния човек, който често посещавал Светлана — ту като обикновен купувач, ту като че ли специално заради самата нея.
Изясни се също, че Светлана е напуснала универмага в двадесет часа и петнадесет минути. Последна я е видяла завеждащ сектора. По всичко изглежда, че тя е „последната“, която търсеше Орлов. Но това не даде нищо на следствието.
Като изложи плана на по-нататъшните действия, Орлов освободи своите сътрудници и позвъня — за четвърти път този ден — в неврохирургическата болница. Свикан е консилиум. Прогнозата беше неутешителна: травмата на черепа е нарушила функциите на жизненоважни центрове и ако настъпи възстановяване, няма да е по-рано от три-четири месеца. Парализирани са крайниците. Светлана не вижда, не чува и не може да говори. Докато не се възстановят слухът, зрението и говорът, не може да се предсказва нищо.
Значи от първоизточника следствието не може да вземе сведения.
Към три часа следобед донесоха от фотолабораторията увеличен портрет на неизвестния възрастен мъж, снимката не беше на фокус, а при намален контраст той се беше повече сгърбил, но портретът беше годен за идентификация. Като взе от фототеката снимки на трима други мъже, сходни на този, Орлов се отправи към универмага.