Извикаха в кабинета на директора продавачките, които познаваха човека, посещавал Светлана Сухова. Орлов им показа четирите снимки и двете продавачки без колебание показаха снимката, направена от Алексей.
Сега трябваше да се установи дали този човек се е познавал със Светлана по онова време, когато е направена снимката, тоест към края на май — началото на юни. Светлана не можеше да говори, значи трябва да разпитат Галина Нестерова.
… Ако Орлов знаеше в какво състояние се намира Галина от момента, когато Вера Сергеевна, заливайки се със сълзи, й разказа по телефона за случилото се — той би отложил срещата поне за другия ден. Нормално е единствената приятелка на пострадалата да преживява нещастието. Но това, с което се сблъска Орлов, граничеше едва ли не с провал. След разговора с майката на Светлана Галина Нестерова не беше отишла в университета, отказала да закуси, не отговаряла на майка си, която след два неуспешни опита да поговори с дъщеря си я оставила в стаята и се оттеглила в спалнята си. Галина седеше в ниското кресло, опряла лакти на колене и скрила лице в дланите си. След като закуси, Олга Михайловна отиде до фризьорския салон, върна се, обядва, а Галина седеше все в същата поза. Часовникът би шест часа, а тя все седеше. Не беше чудно, че тя не можа да стане, когато при нея дойде изпратеният от Орлов оперативен работник. Тя не можеше самостоятелно да слезе долу — краката й бяха отекли. Помощникът на Орлов прие това за моментна слабост, иначе не би настоявал да се яви незабавно в управлението.
Като я видя да влиза в кабинета, Орлов стана да я посрещне и попита:
— Зле ли се чувствувате?
Галя не отговори. Орлов дръпна креслото близо до бюрото и я покани:
— Седнете, моля.
Тя послушно седна.
Орлов попита:
— В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса? Можем да отложим.
— Моля ви — каза Галина.
Орлов реши да действува по съкратената програма — да изясни най-необходимото.
— Погледнете тази снимка. Познавате ли някого?
Галина прехвърли една след друга четирите снимки.
Портретът от снимката на Льоша се задържа в ръцете й. Тя позна Виктор Андреевич.
— Този — безизразно и вяло промълви тя.
— Как се казва?
— Виктор Андреевич.
— Отдавна ли се познавате с него?
— От миналата година.
— При какви обстоятелства се запознахте?
— Той сам дойде при Светлана.
— Ухажваше ли я?
— Не, моля ви се…
— Как е фамилното му име?
— Ние не знаем.
— Искате да кажете, че и Светлана не го знае?
— Да.
Орлов разбра, че макар Алексей да беше дал снимката на Светлана преди една година, приятелките изобщо не бяха забелязали, че човекът на нея и някой си Виктор Андреевич са едно и също лице.
— Къде работи той?
— В Химкомбината. В лабораторията.
— А кой е този с вас на масата?
— Пиетро… Италианец…
— Как е презимето му?
На Галя й беше трудно да си спомни. Накрая се сети:
— Матинели.
— Турист ли беше?
— Той работеше в Химкомбината. Инженер.
— Често ли се виждахте?
— Той си замина на другия ден.
Галина със своите отговори не излизаше от рамките на въпросите — не й беше по силите.
— Не е ли идвал повече?
— Не.
— И писма ли не е пращал?
— Изпращаше. На Светлана.
— Тя показваше ли ви ги?
— Да.
— Какво пишеше в последното писмо?
— Смятал да идва.
— Кога?
— Струва ми се, вдругиден.
— Кога за последен път се видяхте с Виктор Андреевич?
— Преди три седмици.
— Той познава ли италианеца?
— Да.
— Благодаря. Отивайте си в къщи. Ще ви закарат.
Орлов извика друга кола и замина при Вера Сергеевна Сухова — той нямаше търпение да изясни дали Светлана е запазила снимката, подарена й от Льоша. Вера Сергеевна прерови всичко в стаята на дъщеря си и в своята. Снимката я нямаше.
В управлението Орлов се затвори в кабинета и два пъти прослуша магнетофонния разговор, а след това позвъни на генерал-майор Ганин. Генералът беше зает, помоли го да дойде след час. За да не губи време, Орлов се свърза с отдел „Кадри“ в Химкомбината и помоли да изяснят в коя лаборатория работи инженер на име Виктор Андреевич. Подир четиридесет минути съобщиха, че такъв човек няма нито в една лаборатория.