Тогава Орлов помоли да проверят целия личен състав на комбината. Това изискваше повече време, но Орлов предчувствуваше, че сред повече от три хиляди работници на Химкомбината няма да се намери Виктор Андреевич. Възможно е да се намери негов двойник — по име и презиме, но ще се окаже не този, когото търсят. И изобщо трябва да се предполага, че съвсем друго ще бъде името и презимето на човека от снимката на Льоша.
… Най-накрая генералът прие Орлов. Не беше необходимо двамата да излагат догадки по време на доклада. Независимо един от друг направиха един и същи извод: спецификата на това дело изисква веднага да се свържат с Комитета за държавна сигурност.
Глава 14
Уткин се събужда
След дълго бездействие Владимир Уткин най-после прояви активност — това стана през пролетта на 1972 година. По-рано той прекарваше отпуската си в къщи, макар че профкомитетът му предлагаше карта на юг. Пред топлото море той предпочиташе родната река и риболова по нея.
Този път той промени правилото и се отправи към морето, но не на юг, а на север, на Балтика, и не на море, а в големия град, и то в този, където живееше Мария, жената на Михаил Тулев. Ако вземем под внимание цялото поведение на Уткин, който не беше напускал родното място през последните години нито веднъж, този избор не беше случаен. Какво го беше привлякло не къде да е, а там, където е базата на бившия резидент на Разузнавателния център Тулев, където са останали хора, които го знаят и помнят?…
— Твоята Спяща красавица като че ли се е събудила — каза полковник Марков на Павел Синицин, като го извика по този повод във вилата, където обикновено се срещаха.
„Спящата красавица“ беше кодовото название на Владимир Уткин, което му беше присвоено по предложение на Павел.
— Време беше — каза Павел. — И как се появява?
— Отива в Прибалтика.
— От Мария ли се интересува?
— Не е изключено.
— Да не би нещо да не е в ред при Михаил?
— Там от време на време има сътресения. Проверяват…
— А тя за какво им е потрябвала?
— Кой ги знае? Всеки случай трябва да предупредим Мария, иначе ще се изплаши.
— Кога да замина?
— Веднага, буквално на минутата. Той е вече във влака.
Павел стана.
— Вземи си оръжие — каза Марков. — Не го изпускай от очи. Дявол знае какво са замислили.
— Дали не се е наканил да краде Сашко?
— Може би няма, но все пак ги предупреди да се пазят…
Павел пристигна в града осем часа преди влака, в който пътуваше Уткин. От Летището той позвъни на Мария по телефона, а в единадесет и половина вечерта беше при нея в къщи.
Мария не се учуди от неочакваната поява на Павел. Той я посещаваше не често, но редовно. Във всеки случай толкова редовно, че синът й Сашко смяташе чичо Павел за свой човек, даже приятел, и то не заради това, че чичо Павел винаги носеше някакви подаръци. Самата Мария се отнасяше към Павел като към роднина, като брат на мъжа и, Михаил Тулев. Изобщо връзката й с Москва беше здрава, Владимир Гаврилович Марков й се обаждаше веднъж на месец, за рождените дни на нея и Сашко, и на всички празници обезателно изпращаше поздравления.
Мария, както и преди работеше като диспечер в таксиметровия гараж, животът й течеше постарому. Новото и радостното в него беше свързано само със сина. Ето сега например Сашко завършваше вече втори клас.
Материално беше добре, макар че заплатата й не беше голяма: всеки месец получаваше запис от Москва с част от заплатата на Михаил…
Като затвори вратата след себе си, Павел кимна към стаята на Сашко:
— Спи ли? Да поговорим в кухнята.
— Чай или кафе? — попита Мария в кухнята. — Защо не съблечеш шлифера?
— Аз съм за малко. Всичко ли е наред?
— Да. Транзит ли минаваш?
— Не, идвам специално при теб.
— Тогава закъде бързаш?
— Трябва да се настаня в хотела и да се наспя, утре ще ставам рано. Слушай сега, на въпроса.
Мария разбра, че Павел този път не е дошъл просто да ги види и на лицето й се изписа безпокойство.
— Ама ти не се плаши — каза Павел, сядайки срещу нея. — Няма нищо особено. Утре пристига един човек, мисля, че ще иска да те види.