Тази елементарна догадка, ако се окаже вярна, не противоречеше на логиката. Ако Уткин посрещне Брокман и замине с „Олимпик“ вместо него, ще бъде оправдан дългогодишният му непорочен живот в Съветския съюз, ще има смисъл безсмисленото на пръв поглед присъствие на агента-двойник.
Всичко щеше да тръгне по ноти, ако не беше едно непредвидено обстоятелство.
Полковник Марков сам каза: „Ние още не знаем с каква цел е изпратен Уткин при Мария. Може проверката да е само предлог, а главната задача съвсем друга“, следователно той допускаше възникване на неочаквани ситуации. Впрочем това, което стана, трудно може да се нарече грешка. Просто се налага да признаем, че в дадения случай Разузнавателният център се оказа по-хитър, отколкото предполагахме.
Имаше един момент, който потвърждаваше правилните действия на контраразузнавачите: вечерта, когато Уткин пристигна в Батуми, в ефира се появи предавател, работещ в чертите на града. Този факт, естествено, свързаха с пристигането на Уткин. Предаването беше много кратко, почти мигновено. Вероятно е изпратено съобщение: „Пристигнах“, или „Аз съм на място“. А може би е предаден някакъв адрес.
Рязката промяна в поведението на Уткин привлече вниманието. Ако при пътуването си до Мария не се криеше, не се оглеждаше, то в Батуми стана просто отшелник. Само веднъж излезе от квартирата, за да погледа пътниците на морската гара. И след това се затвори. На старците каза, че не се чувствува добре, още не се е аклиматизирал. Затова те ходеха на пазар да му купуват продукти.
Така продължи до 17 май.
За да се разбере и прецени правилно онова, което се случи на 17, необходимо е подробно протоколно описание. За по-голяма яснота ще прибегнем до необикновен, но напълно законен начин: без скоби ще дадем това, което не трябва да се крие, а в скоби — това, което действуващите лица се стремяха да запазят в тайна.
„Олимпик“ трябваше да хвърли котва в Батуми в 10 часа.
Уткин се събуди в шест. Обръсна се, изми се.
(Най-напред той сложи куфара в средата на стаята, извади синя чанта и сложи в нея някои лични вещи — нови ризи, фланелки, след това „Спидолата“-радиопредавател. Върху нея — всичките си документи, пачки пари, а отгоре — пак бельо. Дръпна ципа, пъхна чантата в шкафа, затвори куфара и го постави до чантата.) Другата „Спидола“ обеси на рамото — от този момент започна своята работа тайно купената втора „Спидола“, която за разлика от първата беше обикновен радиоприемник.
След това почука на хазяите. На излязлата в коридора старица той каза:
— Натела Георгиевна, трябва да се обадя по телефона от пощата в къщи.
— Съвзехте ли се? Хайде, днес времето е хубаво.
— Искам да ви предупредя. Ще дойде един мой приятел, Володя се казва… Нека влезе… Той ще дойде за малко.
— Ако иска и за дълго да дойде. Няма да ни притеснява.
Уткин не заключи стаята.
До пристанището беше петнадесет минути пешком.
„Олимпик“ посрещаха само автобусите на „Интурист“, екскурзоводите и предприемчивите продавачки на цветя. Уткин не излезе на пристана, а чакаше до входа на пристанището.
Носовите и кърмови въжета бяха завързани на стойките, спуснаха стълбата и на борда започна една несложна процедура, предшествуваща слизането на туристите на брега. Митничарите — един офицер и двама сержанти, които за ускоряване на процедурата се бяха качили от катера на „Олимпик“ още в морето, застанаха на стълбата, сержантите държаха в ръце дълги полирани кутии. Туристите бяха разпределени на групи от по двадесет и пет човека. Отговорникът на всяка група подаваше на офицера паспортите и списъка на туристите. Офицерът предаваше паспортите на сержанта, който ги поставяше в кутията. Туристите пристъпваха към стълбата един по един, митничарите им връчваха пропуск, като задържаха откъснатия контролен талон.
След три минути първата група беше вече на твърда земя. Цветарките наобиколиха пасажерите. Екскурзоводите стояха по-встрани, готови да поемат своите задължения. Щракаха фотоапарати, кинокамери, слънцето грееше силно, ярко зеленееше тревата. Както се полага.
Всеки, който наблюдава отстрани тази група, щеше лесно да отдели един човек — мъж на около тридесет и пет, който още на борда търсеше някого с очи. Ако при това наблюдаващият познаваше Карл Брокман, щеше да открие, че този турист много прилича на него.