Екскурзоводката приближи групата, поговори с отговорника и той на немски извика номера на чакащия ги автобус. Групата се насочи в нестройни редици към автобуса. Загриженият турист се отдели към сградата на гарата, откъдето се показа Уткин със „Спидола“ през рамо.
Те отново се размениха. Уткин подаде „Спидолата“ на туриста, който я обеси на рамото си. Стиснаха си ръцете и без да бързат, закрачиха към града. Говореха си спокойно на немски с безгрижен вид, като добри приятели, тръгнали в съботния ден на мач. Уткин се смееше.
В галантериен магазин купиха платнена чанта с щампован каубой със смачкана шапка и изкривено сякаш от зъбобол лице. Обиколиха няколко магазина и чантата се напълни с отбрани вина.
(В това време с третата група туристи на брега слезе Карл Брокман, фигуриращ в списъка под друго име — него никой не го чакаше, никой не го набеляза, тъй като цялото ми внимание бе насочено към Уткин и неговия спътник. Беше облечен като Уткин, само ризата му бе не небесносиня, а тъмносиня. В едната си ръка носеше куфар, каквито носят фотокореспондентите, в другата държеше палтото си.
Брокман се отдели от групата, която се отправяше към автобуса. Без да губи време, се качи в градския автобус и слезе след пет или шест спирки.
В единадесет без четвърт той влезе в квартирата на Уткин — беше запомнил адреса, съобщен му в Разузнавателния център с радиограма, когато беше последният път във вилата на Монаха.)
— Добър ден — каза Брокман на Натела Георгиевна, която му отвори вратата. — Ако не греша, у вас живее Владимир Уткин.
— Да, да, заповядайте, моля — ласкаво го покани тя. — Вие също се казвате Володя, нали? Чувствувайте се като у дома си, ето неговата стая. Той отиде до пощата, трябвало да се обади на своите.
— Аз имам да уреждам някои работи. Няма ли да ви преча, ако изляза отново?
— Моля ви се — побърза да го успокои Натела Георгиевна. — Ако искате, ще ви дам ключ от външната врата. Имаме резервен.
— Не трябва.
— Е, разполагайте се. — И тя влезе в стаята си.
(Брокман огледа стаята на Уткин, надзърна в шкафа, взе чантата.
Извади от джоба си едно картонче — това беше пропуск за „Олимпик“. Пъхна го в джоба на преметнатото през стола велурено сако на Владимир Уткин.
Прехвърли съдържанието на куфара в чантата. Взе чантата, погледна в коридора и като се убеди, че няма никой, напусна квартирата.
Няколко минути му трябваха, за да намери кола, която пътуваше за Тбилиси.)
В това време поразително приличащият на Брокман турист и Уткин, натоварени с покупки, пристигнаха в дома на Уткин.
Натела Георгиевна им съобщи, че приятелят пристигнал, но веднага изчезнал някъде. Уткин отвърна:
— Всеки има свои грижи.
В стаята той най-напред прерови в джоба на сакото и взе пропуска за кораба, сложи го в джоба на панталона си.
— Снимката на паспорта е твоята — каза туристът.
— Позната история.
Уткин имаше предвид своето прехвърляне в Съветския съюз. Някога той слезе на брега и отстъпи мястото си на Михаил Тулев, върху паспорта, необходим пред митническите власти, беше залепена, снимката на Тулев, който малко приличаше на него.
Поседнаха за малко, запалиха цигари и излязоха. Оставиха всичко и не се сбогуваха с хазяите.
Уткин и туристът се държаха непринудено, особено туристът. По всичко изглежда, той трябваше да остане, щом като в тази ситуация му бяха отредили ролята на Брокман. Дочакаха заедно една голяма компания от екскурзианти, която се приближи до стълбата на „Олимпик“, туристът се присъедини към нея и се качи на борда. Не последваха никакви недоразумения.
В случилото се полковник Марков виждаше собствена грешка. Сподели това с Павел, когато се срещнаха във вилата извън града.
— Като че ли не допуснахме груба грешка — опита се да смекчи извода Павел, но сам не беше убеден в това.
— Бихме могли да предвидим обикновения фокус с този трети — възрази Марков.
Павел упорствуваше:
— А може би не е трети? Може Брокман да не е пристигнал?
При друг случай Марков щеше да пусне хаплива шега, но сега сметна за неуместно.
— Можеш ли да обясниш защо Уткин правеше всичко така демонстративно? Буквално риташе срещу ръжена… Не вдигнахме ли рано наблюдението над неговата квартира?
Павел сви рамене и не отговори.
— Мълчиш? — каза Марков и погледна часовника. — Дали това е трети, или не, ще научим утре сутринта. Едно мога да ти кажа съвсем точно: Много ме беше срам пред Иван Алексеевич. Нашият нов началник е много деликатен с нас, а ние сме достойни до немай-къде…