Всичко това имаше немаловажно значение за характеризиране личността на Пиетро Матинели. Но за майор Семьонов беше по-важно как той ще се държи при сегашното си пристигане.
Пиетро трябваше да престои в града само четири дни. Целта на командировката му бе окончателно да регулира дребните несъответствия с първоначалния проект, които се бяха появили през изтеклата година. Италианската фирма, загрижена за запазване на високата си марка, настояваше за изключително точно изпълнение на поръчката и именно заради това идваше инженер Матинели.
Той пристигна от Москва със самолета в четиринадесет и двадесет. Посрещна го инженерът, с когото Пиетро се беше сдружил и на когото пишеше писма. Те се прегърнаха и потупаха по гърба. След това, оживено разговаряйки, дочакаха предаването на багажа, всеки взе по един куфар и излязоха на площадката, където ги чакаше колата от комбината.
За Пиетро беше запазена стая в хотел „Москва“, където беше живял цялата година, сега един етаж по-надолу. Другарят му смяташе, че той те поиска да се настани и отдъхне, но Пиетро го помоли най-напред да го закара до универмага. Като остави в колата в недоумение своя посрещач, Пиетро се скри зад въртящата се врата.
Изкачи се по стълбата, взимайки по две стъпала наведнъж. Но поривът му пресекна, когато видя зад паравана на грамофонните плочи не тази, която беше зажаднял да види.
— Кажете, моля, Светлана Сухова… — започна той смутено и момичето, намалявайки звука на грамофона, където се въртеше „Дилайла“ в изпълнение на Том Джонс, не му позволи да довърши:
— Тя не е на работа.
— Извинете, само за днес ли, или…
— Идете при директора. Аз не зная.
Тя с двете ръце — първо надолу, после надясно — му показа как да отиде при директора. Пиетро изтича по стълбата.
Директорът, необикновено пълна жена с миловидно лице и мъжки глас, най-напред поиска да разбере кой е Пиетро, а след това вече каза, че Сухова е много болна и лежи в болница. Тя не му даде нито адреса на болницата, нито домашния адрес на Светлана.
От универмага Пиетро се върна в колата като от погребение. Приятелят му не разбираше откъде се появиха тези облаци върху челото на веселия допреди десет минути италианец, който все питаше: „А помниш ли?“, и звънко се смееше по всеки повод. Разбира се, не беше трудно да се досети, но тактично се престори, че не забеляза нищо. Като отнесе куфара до стаята, той се сбогува с Пиетро и му каза, че утре ще го чакат в комбината. Колата ще бъде на входа в девет часа.
По пътя за хотел „Москва“ майор Семьонов си спомни прочетения в Юрий Олеша израз — скомина на душата. Отначало си помисли, защо му хрумна така изведнъж? Но веднага разбра — този израз съвсем точно определяше неговото състояние сега. Паметта му уточни веднага, че Олеша го беше казал не за душата, а за пръстите. Може някой също да е писал за скомина на душата, но Семьонов не си спомняше кой. Той перифразира произволно: именно някаква противна скомина на душата му се появяваше винаги когато мислеше за неизбежното посещение при Пиетро Матинели. Той се чувствуваше едва ли не виновен. И знаеше, че скомината няма да премине, докато не приключи с този неприятен въпрос. Но да се настройва на такава вълна, щеше да бъде непрофесионално. Ето защо, качвайки се с асансьора на етажа, където живееше Пиетро Матинели, майор Семьонов се постара да се успокои.