Италианецът все още беше мрачен, но посрещна Семьонов приветливо. Като изслуша искреното съжаление, че се е наложило да го безпокоят и погледна разтворената служебна карта на Семьонов, той не вдигна очи и не се огорчи.
Седнаха около малката масичка. Запалиха по цигара. Семьонов каза:
— Аз ви виждам за първи път, но ми са известни много неща за вашия живот.
— С какво мога да ви бъда полезен? — вежливо попита Пиетро.
— Необходимо ми е да чуя някои неща лично за вас. Не се ли интересувате защо и откъде съм събрал сведенията за вас?
— Това ми е все едно — безразлично отговори Пиетро.
— В такъв случай няколко въпроса. Познавате ли продавачката в универсалния магазин Светлана Сухова?
— Да, разбира се. — По лицето на Пиетро можеше да се, забележи, че той иска да зададе ответен въпрос, но се въздържа.
— Изпращали ли сте й от Италия колети?
— Колет… Да, изпращал съм.
— Вие ме поправихте. Може би не чух добре?
— Да, един колет.
— Кога беше това?
— О, още през миналата година… Да, в края на юли… Джовани тогава пътуваше за насам.
— А писма писали ли сте й?
— Две.
— Кога се запознахте със Светлана?
— През май миналата година. Днес се запознахме, на другия ден заминах.
— А тя писала ли ви е?
— Джовани ми донесе едно кратко писъмце от нея.
Семьонов отвори своето плоско куфарче, извади от плика снимката, направена от Льоша в кафенето „Над реката“.
— О, аз имам такава снимка — зарадва се Пиетро. — Поставил съм я на масата си в Милано.
— От Светлана ли е?
— Да, беше в плика.
— Погледнете внимателно, познавате ли всички?
Въпросът беше поставен нарочно неопределено.
— Това е Светлана, това Галина, а това съм аз. — Нокътят на Пиетро премина през лицето на Виктор Андреевич, който се намираше между Светлана и Пиетро и малко над тях.
Семьонов сложи снимката в куфарчето и попита:
— Има ли сред тукашните ви познати човек на име Виктор Андреевич?
Пиетро се позамисли.
— Има Виктор Дибенко… Виктор Сазонов… Как са по баща, не зная.
Семьонов се надигна от стола. Пиетро също стана.
— Още веднъж моля да ме извините за безпокойството — каза Семьонов.
— Може ли да ви попитам нещо?
— Моля.
— Какво е станало със Светлана?
— Тя внезапно се разболя.
— Може ли да я видя?
— Лекарите забраняват.
— За дълго ли?
— Страхувам се, че да.
— Това е… как да кажа? Сериозно ли е?
— Доста неприятно. Но не е смъртоносно.
— Но от какво се е разболяла? Може би са необходими лекарства?
— Лекарства има.
Пиетро разтвори дланта на лявата си ръка върху сърцето и удари с десен юмрук по нея:
— По дяволите! Защо така? — Той толкова се развълнува, че изведнъж забрави всичко, което знаеше на руски.
Семьонов счете за ненужно да го утеши.
Като се прибра в кабинета си, той позвъни на Орлов:
— Ти не усещаш ли, че нашата кола буксува?
— Защо? — попита Орлов.
— Моят клиент не познава твоя.
— Сигурен ли си?
— Напълно. Няма причина да не вярвам, макар че всичко може да се предполага.
— Ако ти си прав…
— По-добре ела.
— Може. Само че най-напред трябва да намина към специалистите.
За да опишем правилно настроението на Орлов, по-добре да заимствуваме едно сравнение от бита на гостоприемните домакини. Как се чувствува оправната домакиня при очакване на много гости, когато в най-голямата стая на дългата маса върху дебелата покривка, щръкнала по ъглите от колосването, в овалните, кръгли и квадратни блюда се извисяват пет вида салати, а в плоските чинии — рибни и месни предястия — домашен специалитет, когато в печката се допича едра зачервена пуйка, а на балкона в голямо гледжосано гърне чака своя час туршията от ябълки? Но няма да продължаваме в този дух, тъй като сравнението с домашно-гастрономическия ред не е много подходящо тук и може да не се хареса на Орлов, макар че той има чувство за хумор и няма да се обиди от това сравнение. То е неподходящо най-вече заради това, че Орлов понастоящем е лишен от семейни радости, тъй като младата му жена-архитект замина за Далечния Изток да представи на поръчителите своя проект. Накратко казано: Орлов се чувствуваше отлично, когато вървеше по дългия коридор в другото крило на управлението, където бяха лабораториите на оперативно-техническия отдел. Той трябваше да получи официално, отпечатано на машина, подписано и подпечатано потвърждение на това, което преди беше видял със собствените си очи в лабораторията с лазерния микроанализатор.