В катинара от гаража на Алексей Дмитриев не намериха следи от чужд ключ. Затова пък в бравата от апартамента тези следи бяха толкова ясни, че нямаше никакво място за съмнение. Старши инспекторът, направил анализа, обясни на стоящия зад гърба му Орлов, че чуждият ключ не е съвпадал точно с резбата на бравата и е оставил следи, а собствените ключове са толкова изтъркани, че не са изтрили тези следи.
Старши инспекторът направи съответната бележка върху един от единадесетте прономеровани плика — според броя на представените за експертиза ключове. След това сглобиха бравата и опитаха да я заключат и отключат с отбелязания ключ. Малко трудно, но ключът ставаше.
Орлов благодари от все сърце на експерта, взе бравите и ключовете и ги занесе в кабинета си, като ги скри в касата, където обикновено пазеше веществените доказателства.
Той беше в чудесно настроение, тъй като се беше подготвил добре за бъдещата — както сам се надяваше — среща с Кутепов. Друг е въпросът дали ще му се наложи да се срещне с него лично. Но в края на краищата това не е толкова важно…
Като каза на секретарката на отдела къде могат да го потърсят в екстрени случаи, Орлов се отправи към Семьонов.
— Ако ти си прав — влизайки в кабинета, повтори думите си, на които го беше прекъснал Семьонов, — ако твоят клиент не се познава с моя, то цената на Кутепов значително се повишава. Ето, чети.
Семьонов пробяга с очи заключението на експертизата и каза:
— На милицията й върви.
— Така е — с удоволствие призма Орлов, — но се опасявам, че Кутепов ще премине в твои ръце. Погледни само как се страхува от популярност: не е искал да се фотографира, а след това заради тази снимка се вмъква в чуждия апартамент. Не е глупав гъсокът.
— Като че ли го няма сред криминалните…
— Той не е криминален. Тук има нещо друго.
— А аз се мъча да гадая от какво толкова се е изплашил заради една снимка? — каза Семьонов неумело наивно. — Има и паспорт, и служебна карта. В личното му дело също има снимка. Да не е станала някаква злополука, да са го пречукали…
Орлов очакваше такива разсъждения.
— Видях личното му дело — там няма снимка. Служебната карта човек носи със себе си. А в паспортния отдел кой ще се сети да гледа снимката? Не-е, той се страхува точно от безконтролната фотореклама. Лежи някъде в аналите неговата физиономия, непременно лежи… — Орлов погледна Семьонов с премрежени очи. — Слушай, престани да си правиш експерименти с мен. Ти самият как мислиш?
Семьонов се усмихна.
— Знаеш ли какво мисля?
— Кажи де!
— Може да е смахнат тоя твой Кутепов?
— Фантазирай по-нататък.
Семьонов се облегна на стола и започна наставнически:
— Вие имате на лицето си красноречив белег, другарю детектив. Може човек да се досети, че е получен при изпълнение на служебния дълг. Така ли е?
— Да допуснем.
— Любопитно е да чуем къде и кога?
— Ще ти разкажа някой път.
— Добре, няма да се отклоняваме… Освен белега имате доста голям кичур побелели коси, те също трябва да са резултат от службата. Така ли е?
— А също така стоене на дълга опашка за квас през горещите дни. — Още при първото си запознаване със Семьонов Орлов беше забелязал неговия маниер да прави такива встъпления, когато имат сериозен разговор. Този маниер му харесваше и той с удоволствие му пригласяше.
— И така, къде отиде вашият опит, другарю детектив? — продължи Семьонов. — Кой нормален човек ще започне да ходи по апартаментите заради една-единствена снимка, а още повече, че тази снимка може да е правена при затворен обектив? Защо три пъти е донасял на прекрасното младо момиче колети със скъпи вещи, а след това изведнъж е решил да го убие? Мълчите? — Семьонов стана, отвори прозореца.
— Да — съгласи се Орлов, — с мотивите положението се влошава.
— Там е работата, Миша — с обикновен тон каза Семьонов. — Ти, разбира се, си прав, Кутепов не се побира в стандартните рамки. Не е субект от градски мащаб.