Семьонов забеляза:
— Цяла епопея от ключове. Орлов донесе цяла огърлица. И тук има още три.
— Чии са според вас?
— Кутепов ги е дал.
— Това е лесно. Но от какви врати са?
— Трудно е да кажем.
В кабинета надникна помощникът на Марков.
— Владимир Гаврилович, викат ви.
Марков помоли помощника да остане на телефона в кабинета и излезе. Като се върна, каза на Семьонов:
— Мъжът, който оставил ключовете, пристигнал в хотел „Русия“. Оказало се, че е с чуждестранна група туристи. Вдругиден си заминават. Казвате, че Орлов е донесъл ключовете?
— Цяла връзка.
— Скоро ще бъдат готови дубликатите на тези, които са оставени на „Голяма Бронна“. Къде е Орлов сега?
— Вероятно в хотела.
Марков натисна копчето върху телефонната масичка. Влезе помощникът.
— Извикайте подполковник Орлов.
Помощникът излезе. Звънна един от телефоните на масичката.
— Ало, Владимир Гаврилович? — Това беше Павел Синицин.
— Аз съм. Казвай, по-кратко!
— Определена ми е среща. Днес в деветнайсет. Пред касата на кино „Ударник“.
— Отивай.
— А ако потрябва да се видя с вас?
— Както винаги.
„Както винаги“ означаваше във вилата извън града, където Марков обикновено се срещаше с Павел Синицин.
На Орлов му трябваше малко време, докато се добере до сградата на площад „Дзержински“. Влезе в кабинета с лъскавото куфарче.
Пет минути преди това на Марков бяха донесли фотокопие на бележката и дубликатите на ключовете. Двата ключа от бравите на врата той сложи пред Орлов.
— Казват, че сте голям специалист по тази част. Вижте, сравнете ги с тези, които са във вашето куфарче. Нямат ли нещо сходно?
Като извади от куфарчето връзката с девет ключа в отделен плик, Орлов започна да ги сравнява. Нямаше нищо сходно и близко между тях.
— А този чий е? — Марков даде на Орлов ключа от колата.
— Кутепов има жигули — каза Орлов. — Не намерихме в града неговата кола.
— Как мислите, ако тези два ключа са от вашия град, можем ли да установим от кой апартамент са?
Орлов вече навлезе в ситуацията.
— Много малко адреси ми идват наум при вида на тези ключове. — Той погледна към Семьонов. Онзи го попита:
— Искаш да кажеш — Сухови и Нестерови?
— Да — каза Орлов. — Ключовете на Дмитриеви са тук, не са оттам.
— Трябва да се проверят тези два адреса — каза Марков. — А кои са тези Нестерови?
— Галина Нестерова — приятелката на пострадалата Сухова — обясни Семьонов.
— Кога можем да проверим?
Орлов пресметна:
— По-рано от утре вечер няма да можем.
— Добре. Заемете се с това.
— Днес ще пристигне един другар от нашето управление — каза Орлов, — ще донесе заповед за арестуването на Кутепов. Ще проверим чрез него.
— Заповедта няма да ни попречи, но с арестуването на Кутепов не трябва да бързаме. — Марков стана, стисна ръката на Орлов. — Благодаря ви. Проверете ключовете, а след това ви чакам в кабинета.
Орлов сложи ключовете в различни пликове, затвори куфарчето.
След като го изпрати, Марков каза:
— Появи се ново име — Нестерови.
— Аз ви казах, че съм говорил с Галина Нестерова — напомни Семьонов.
— Голямо ли е семейството?
— Баща и майка.
— За Сухови вече знаем. А кои са Нестерови? Има един учен Нестеров.
— Това е той.
— Физик.
— По-точно физична химия.
— Може би от него са се заинтересували „там“?
— Нямаше време да проверим всичко, другарю полковник, не са минали още четири дни — съзнавайки, че това не може да бъде оправдание, каза Семьонов. — И изобщо неговите научни работи са широко известни.
— Но тук като че ли Нестерови нямат нищо общо. Пострадалата е Светлана Сухова.
— Точно така, Владимир Гаврилович — каза Семьонов, — ако допуснем, че всичко това е устроено заради Нестеров, значи някой се чеше с дясната ръка по лявото ухо. Защо?
— И така става. Ще почакаме резултата от Орлов. Сега да видим бележката.
Това беше фотокопие на писмото, което Светлана Сухова беше написала в дома на Галя Нестерова и го бе дала на Виктор Андреевич да го предаде на Пиетро Матинели.
— Това също е много интересно — каза Марков, предавайки писмото на Семьонов.