Николай Николаевич си оправи очилата и погледна там, където сочеше пръстът на жена му.
— Извинявай, мила моя… Това са някакви мостри.
Тук Николай Николаевич най-после проумя, че жена му наистина е развълнувана, тя даже престана да контролира израза на лицето си.
— Глупак! Това са вещи на твоята обожавана дъщеря.
— Е, и какво? Тя иска да ги изхвърли ли?
— Мисля, че аз ще ги изхвърля.
— Не разбирам, скъпа… Каква връзка има?
Олга Михайловна въздъхна дълбоко и попита малко по-спокойно:
— А не си ли купувал ти тези скъпи парцали?
— Моля ти се, ти знаеш, аз изобщо не разбирам от дамска конфекция.
— Ах, да, ти просто й даваш пари. Тайно от мен. И ето резултата.
— Ако на момичето му харесва да се облича по-добре… хм-хм… по-разнообразно… според мен няма нищо осъдително… Ти самата…
— Не става дума за мен — прекъсна го Олга Михайловна. — Ти си сляп.
— Защо си толкова сърдита?
— Всичко това намерих в твоя кабинет. Тя го е крила от мен. Това харесва ли ти?
— Но, моля ти се, обясни ми… Нали ти ми говореше за онова бедно момиче… Как да свържем едното с другото?
— Ти ми кажи честно — знаеше ли за този гардероб в твоя кабинет?
— За първи път го виждам.
— Значи тя е крила и от теб. — Олга Михайловна стисна устни и се замисли. След това продължи с отпаднал глас: — Значи всичко това е по-лошо, отколкото си мислех.
— Но кое е по-лошо и какво си мислила? — искрено загрижен попита Николай Николаевич.
— Когато човек е чист, няма какво да крие. Аз отдавна подозирах, тази Светлана е забъркала нашата дъщеря в някакви тъмни работи. Ами тя е търговски работник. Ето я нейната търговия. — Олга Михайловна стана, нервно изпука пръстите си и се заразхожда покрай стената. — А тая нашата — заплес! Животно!
— Моля ти се, Оля, недей така! — Николай Николаевич винаги се смущаваше, когато неговата съпруга при силно нервно разстройство изведнъж се забравяше и въпреки волята си употребяваше лексикона от младежките си години, когато не се беше омъжила за него, академик Нестеров.
— Ти само фъфлиш, на тебе трябваше да се стегнат юздите — щеше да има полза от това!
— Но в къщи нямаме юзди — стараейки се да я върне в реално състояние, меко каза Николай Николаевич. — Ти смяташ, че тук има някаква криминална история?
— Ще бъде добре, ако не е така. Галина изобщо не е способна за такова нещо, но откъде да знаем какви ги е забъркала тази Сухова Светлана? Но съм сигурна, че тези проклети парцали е изкомбинирала тя.
Олга Михайловна не беше съвсем справедлива по отношение на Светлана Сухова, но тя не подозираше колко близко беше до истината, като свързваше разпилените скъпи вещи на пода с нещастието на Светлана, нещастие, което поставяше семейство Нестерови в съвсем неловко положение — включително и това, че тяхната дъщеря е обект на внимание на криминалната милиция. А ако знаеше истинския произход на всички тези модни нещица, мигрената й така щеше да избухне, че земята ще се разцепи, да не говорим за нейната слаба, многострадална глава.
— Ти смяташ да ги изхвърлиш ли? — попита Николай Николаевич, кимайки към вещите.
— Искам да облекча работата на милицията.
— Нима работата е отишла толкова далеч?
— Във всеки случай, докато ние тук разсъждаваме, нашата мълчаливка дава показания в милицията. Могат и обиск да направят.
Като видя, че мъжът й се хвана за сърцето, Олга Михайловна изтича в спалнята и донесе от своята забележително богата аптечка валидол. Отваряйки капачката, тя мимоходом (мислено) се похвали, че благоразумно не съобщи на мъжа си за пръстена, който веднъж й донесе Галина и тя го купи за смешно ниска цена. Този пръстен днес беше хвърлила в краката на дъщеря си, като заповяда да го предаде на предишната му притежателна ей така, без да й върнат парите, не иска да го вижда повече в къщи.
Николай Николаевич се отказа от валидола. Като се оправи от минутката, слабост, той попита:
— В какво я обвиняват?
— В нищо, не се вълнувай — побърза да го успокои Олга Михайловна. — Трябвало да побеседват с Галина. Все пак е най-добрата й приятелка. Да ти направя ли кафе?
— Да, моля ти се. Но ти сигурна ли си?
— Скоро ще се върне. Следователят, който се обади, каза за един час, не повече. Да не се измъчваме напразно. Като дойде, ще разкаже. Не е тя ударила Светлана, я.
— А може би ние ще трябва да поговорим с милицията? Да им разкажем за морала на нашата дъщеря…