— Да видим какво ще искат. Ако започнат да се заяждат, ще се наложи да се намесиш. Изобщо веднага трябва да заминем.
Николай Николаевич виновно разпери ръце.
— Това никак не е удобно… Имам много започнати работи…
— Аз казвам за мен и Галина. Ти можеш да си останеш.
— Имаш пред вид Алуща?
— Разбира се.
Връщането на Галина от разговора с Орлов и Семьонов, разбира се, имаше успокояващо въздействие върху разтревожените до крайност родители.
А като каза, че в милицията изобщо нямат нищо против нейното заминаване за Крим, тяхното душевно равновесие бе възвърнато — ако не напълно, то отчасти.
Въпросът за заминаването беше решен веднага. Трябваше да направят това-онова, да купят някои неща, затова решиха да тръгнат в събота, на 3 юни. Николай Николаевич се обади на секретаря си и го помоли да купи два билета за самолет. Олга Михайловна заповяда на Галина да нареди разпилените на пода вещи в един стар куфар и да го остави в килера (тяхната окончателна съдба тя смяташе да определи и обяви след това), а тя отиде до Вася — така наричаха Василиса Петровна, старата гледачка на Галина и домашна прислужница, която беше в отпуск по случай идването на сина й със семейството си от Смоленск. Добрата Вася се съгласи да идва два пъти в седмицата, да чисти апартамента и готви на Николай Николаевич, който не трябваше да подивее самотен.
На 3 юни, в събота, Олга Михайловна и дъщеря й отлетяха за Крим със сутрешния симфернолски самолет. Николай Николаевич с едва скривано удоволствие ги изпрати, егоистично предчувствувайки колко добре ще използува своето благословено семейно единочество. Но всички изгледи за спокойствие изчезнаха в същия момент, когато, след като се върна от летището, пъхна в малкото огнеупорно чекмедже на бюрото си незабелязано предадения му от дъщерята пръстен. Галина нищо не можа да му обясни в присъствието на вечно бдителната си майка: само му прошепна: „Скрий го, моля ти се“. И той се смяташе задължен да изпълни молбата, без да вниква в причините, които са подбудили дъщеря му да предаде за запазване скъпоценната дреболийка. Доверена му беше тайна — въпрос на чест бе да я опази. Той би се презирал, ако разсъждаваше другояче.
Не беше успял още да затвори чекмеджето, когато телефонът иззвъня.
Много учтив глас каза:
— Николай Николаевич ли е?
— Да, слушам ви.
— Извинете за безпокойството. Казвам се Павел Синицин. Работя в Комитета за държавна сигурност.
Николай Николаевич искаше да каже „много ми е приятно“, но това му се стори предвзето, неподходящо за случая. Той каза:
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Необходимо ми е да се срещна с вас. Свободен ли сте сега?
— В момента да.
— Ще ми разрешите ли да дойда?
— Разбира се, заповядайте.
— След петнадесет минути съм у вас.
След като положи слушалката, Николай Николаевич си помисли, че приятната вежливост на младежа, съдейки по гласа, не му пречи да бъде настоятелен. После съобрази, че това обаждане непременно има някакво отношение към печалната история със Светлана.
Когато Николай Николаевич отвори вратата и видя пред себе си наистина млад човек, който го гледаше с внимателните си сини очи и чакаше покана да влезе, предварително приготвеният официален тон изчезна от само себе си. Той каза свойски, по-просто:
— Вие сте Павел Синицин, нали? Заповядайте, заповядайте!
Павел се усмихна, влезе, затвори вратата след себе си и каза:
— А вие отваряте широко вратата и не питате даже кой звъни?
— Ами аз ви чаках — възрази Николай Николаевич. — Да минем оттук.
Павел влезе в хола след стопанина, като попита пътем:
— Вашият апартамент не е ли блокиран?
— Какво? — не разбра Николай Николаевич.
— Казвам, няма ли алармена сигнализация?
— А-а… представете си, няма. В къщи винаги има някой.
— Добре — отбеляза Павел.
Николай Николаевич му посочи фотьойла до малката масичка. Но преди да седне, Павел му показа служебната си карта.
— Въпреки че не питате, ето ми документите, но все пак е необходимо да се интересувате.
— Е, какво, само от чисто любопитство, така да се каже… — Николай Николаевич подържа картата за малко и я върна на Павел. — Никога не съм виждал ваши документи.
Следвайки примера на стопанина, Павел седна и весело каза:
— Знаете ли, Николай Николаевич, може смело да се каже, че ако съществуваше всесъюзно дружество на равнодушните, вие можехте да заемете поста президент. Е, като шега, разбира се.