Оценявайки шегата, Николай Николаевич се засмя, но разбра, че казаното от Павел е не от единственото желание да се пошегува. Той винаги се отнасяше с дълбоко уважение към всички без изключение, които изпълняваха своя професионален дълг, за каквато и професия да става дума, и никога не си позволяваше ни най-малко пренебрежение към неща, в които беше дилетант. Той изобщо не разделяше хората по признака на образованието или професията, не виждаше никаква принципна разлика, да кажем, между физика-теоретик и работника, който прави табуретки. И единият, и другият могат да бъдат истински работници и шарлатани. Николай Николаевич не считаше за нужно даже да се презират шарлатаните, за него те бяха празно място, дупка на геврек, той ги наричаше съкратено РВД, което значи „рицари на вечния двигател“.
Сега Николай Николаевич чувствуваше, че разговаря с човек, който се отнася към своята работа сериозно. Затова сметна за неуместни всякакви заобикалки:
— И така, с какво мога да ви бъда полезен?
— С вас трябва да обсъдим много неща. Разрешете по-накратко!
— Колкото по-кратко, толкова по-добре.
— Все пак в началото ще направя обща декларация — отново усмихвайки се, каза Павел. — Необходимо е да се убедите, че ние действуваме в името на нашите общи интереси.
— Не се съмнявам.
— В такъв случай ще бъда пределно откровен, но ако ви се стори, че нещо премълчавам, моля, не ме съдете.
— Всичко ще разбера, не се безпокойте.
— Зная, че вашата жена и дъщеря заминаха със самолет днес за Крим. Но вие имате и домашна прислужница.
— Вася? Тя е в отпуск. Оля се договори с Вася да идва два пъти в седмицата.
— Желателно е да отмените това. Вие можете ли да й кажете да не идва?
— Мога, разбира се, но тя няма да ме послуша — убедено заяви Николай Николаевич.
— Добре, може би аз ще поговоря с нея. Къде живее?
Николай Николаевич отиде в спалнята, взе тефтерчето на жена си и намери адреса на Василиса Петровна. Павел го преписа и продължи:
— Сега два важни въпроса. Можете ли да заминете от града, Николай Николаевич? Как мислите по този въпрос?
— Не бих искал — призна си Николай Николаевич.
— Мисля, че няма да бъде задълго. Нали не се нуждаете от разни пособия за работата си?
— Освен главата — промърмори Николай Николаевич. — Далече ли трябва да отида?
Като разбра, че с този деликатен въпрос всичко беше наред, Павел се зарадва.
— Тук наблизо, на около петдесет километра. Там има прекрасни условия. Никой няма да ви пречи.
— И кога?
— Още днес. В краен случай — утре. Но по-добре днес.
Николай Николаевич поклати глава.
— Обаче!
— Добре, може и утре. Вие извинете, но това е извънредно необходимо, уверявам ви — разпали се Павел. — Не бихме ви безпокоили толкова настоятелно, ако имахме друга възможност.
— Разбирам. Но аз трябва да се приготвя…
— Не вземайте нищо излишно. Както за кратка командировка.
— Когато прекрачите шестдесетте, нито една командировка няма да ви се види кратка — меланхолично забеляза Николай Николаевич. — Но как да организирам всичко? Какво ще стане с апартамента? Съпругата ми ще ме подложи на най-жестоко заточение. Тук всичко ще потъне в прах…
— Не се безпокойте. Вася след това ще се постарае. Съпругата ви навярно няма скоро да се върне. А апартаментът ще бъде под строг надзор, никой няма да разбие вратата.
— Надявам се. А с какво ще пътувам?
— Ще ви закарат и докарат. И съм сигурен, че няма да бъде задълго. Може би за няколко дни.
— Склонихте ме. И още какво?
Павел въздъхна. Имаше си той такъв безконтролен навик, или по-точно, условен рефлекс, когато пристъпваше към труден въпрос, той напълваше гърдите си с въздух, като че ли ще се гмурне надълбоко. Сега беше именно такъв отговорен момент.
— Кажете, Николай Николаевич, работата, с която сега се занимавате, далече ли е още от завършване, или може да се смята в основата си готова?
— Вие запознат ли сте с физиката, математиката?
— Само в пределите на средното училище.
— Тогава нищо няма да разберете.
— В общи черти — на какъв етап сте?
— На всички изведнъж — Николай Николаевич не обичаше да разсъждава „в общи черти“ даже с колегите, когато ставаше въпрос за неговата работа. Той не смяташе за нужно да смекчава тона, след като съзнаваше безполезността на разговора.