— А ключовете ще скрием тук. — Той отвори средното чекмедже, където имаше стари бележници, калъфки за очила, моливи, счупени висулки за верижки и разни други дреболии, и сложи ключа в десния ъгъл на дъното. След това бутна чекмеджето и се усъмни:
— Ами ако не го намери?
— Според мен тази желязна кутийка в бюрото може да се отвори с клечка за зъби — каза Николай Николаевич. — Аз не бих затворил вратичката на бюрото все пак.
— Вие сте прав — съгласи се Павел и отвори вратичката. — Но да се надяваме, че все пак ще намерят ключа. Бюрото не се ли заключва?
— Както виждате.
Като свършиха тази работа, Павел помогна на Николай Николаевич да събере в куфара най-необходимото и слязоха в чакащата ги кола. Павел каза, че за по-малко от час ще бъдат на място.
В понеделник, на 5 юни, Брокман дойде в град К.
Пристигна в девет без четвърт. Като спа до осем, Брокман успя да се избръсне и да пие чаша чай, който му предложи придружителката на вагона. Напусна влака последен.
Качи се на автобуса за центъра и след двайсет минути слезе на спирката срещу пощата.
После се нареди на опашка за такси. Качи се на едно и каза на шофьора да кара към гарата, а оттам се върна в центъра с автобус. Той проверяваше дали няма след него проследяване, но не откри нищо подозрително.
Имаше подробно разработен план, но първо трябваше да се нахрани добре, а между впрочем кафенетата и ресторантите, покрай които мина, още не бяха отворени.
Тогава реши да се заеме с телефонната част на плана и намери на една тиха уличка телефонна кабина под сянката на стар прецъфтял кестен.
Линда Николаевна му беше дала цяла шепа по две копейки и когато автоматът му глътна три монети още при първата цифра, показвайки „заето“, Брокман тръгна нататък и намери друга телефонна кабина.
Най-напред набра домашния телефон на Николай Николаевич. Никой не отговори. Повтори звъненето — същият резултат.
Следващият беше институтският телефон на Нестеров. Женски глас каза:
— Ало, слушам ви.
— Моля ви, Николай Николаевич?
— Няма го, в отпуск е. Кой го търси?
— По лична работа. Кажете, Николай Николаевич заминал ли е? Или е в града?
— Замина.
— А семейството му?
— На такива въпроси не отговарям. Извинете.
Планът на Брокман предвиждаше това.
Напусна телефонната кабина и се запъти към кафенето, което беше забелязал минавайки — то беше отворено. Брокман закуси добре, за да може до вечерта да не мисли за ядене. Разбира се, в чантата си имаше пакет със студена кокошка, сандвичи и пресни краставички, приготвени му от Линда Николаевна. Брокман винаги отреждаше едно от най-важните места на храната в своя рискован живот.
След като се нахрани добре, можеше да пристъпи към работата.
От главната улица зави по пресечката, след това сви към уличката, водеща към реката, и като преброи три кръстопътя, на четвъртия тръгна надясно — той се придвижваше точно по чертежа, който беше научил наизуст още преди да се качи на „Олимпик“, а също и номера на колата, която се канеше да кара.
Жигулито с номер КИЖ 37–64 трябваше да бъде на площадката пред сградата на тръста „Оргтехстрой“, а тя се намира на улицата, по която вървеше Брокман. Между другото, той по-трудно запомни наименованието на тръста, отколкото номера на колата.
Уличката правеше голям завой и Брокман видя отляво зад невисока желязна ограда с широк вход без врата триетажно сиво здание. Отпред имаше правоъгълна асфалтирана площадка, върху която стояха разноцветни коли. Брокман изброи шест. Синьото жигули с номер 37–64 беше в дъното на площадката. Другите коли не му пречеха да излезе.
Най-напред Брокман влезе през вратата, от двете страни на която имаше масивни черни табели със златни букви „Оргтехстрой“. В хола имаше няколко души, които пушеха до отворения прозорец и разговаряха тихичко. Те не му обърнаха внимание. Като вдъхна от възкиселия въздух на почтеното учреждение, Брокман веднага се върна, приближи се до колата с приготвения ключ в ръка, отвори вратата, сложи чантата си на задната седалка и седна зад кормилото.
Зашари с пръсти под гърба на седалката, намери ключа за мотора и запали колата. Погледна бензина пълен резервоар.
Предното стъкло беше много замърсено. Брокман извади от жабката (тази дума той научи от Михаил Тулев) пълномощно за каране на колата, а след това взе една стара гюдерия и излезе да изтрие стъклото. После намери в колата чистачките и ги сложи. След всичко това изкара колата от площадката на уличката. Той се смяташе за първокласен шофьор. Налагало му се беше да кара най-различни коли (преди тръгването си за тук три дни се учи да кара жигули в Разузнавателния център). Но се придържаше към правилото, че в непознат град всеки зад волана трябва да се чувствува като нов шофьор, строго да спазва правилника за движение по пътищата и главното — да не превишава скоростта.