— Моля да ме извините за закъснението — каза обърнат към сър Рупърт и бегло кимна на Тимъти, преди да седне в едно от другите кресла.
— Няма нищо, момчето ми. Нали знаем колко си зает в момента — успокои го сър Рупърт и му наля чаша чай.
Чудно нещо, рече си Бен, докато поемаше чашата. Само допреди няколко месеца би предпочел двойно еспресо пред всякакъв сорт чай, а сега почти не пиеше друго освен силния асамски чай, който бе традиционен за семейство Камдън. И отгоре на всичко го харесваше. Поне в това отношение бе станал почти британец. Дали обаче бе достатъчно, за да го уважават в естеството му на бъдещ баронет на Дарингам Хол? Предвид отявлената неприязън на чичо си, Бен си позволяваше да се съмнява в това, а в момента дори не знаеше дали все още има желание да полага усилия в тази посока…
— Как стоят нещата? — поинтересува се сър Рупърт, нарушавайки настъпилата тишина. — Полицията стигна ли до нови разкрития?
Бен въздъхна.
— За жалост не. Вуйчото на Кейт също смята, че ще се затруднят да издирят извършителя. Няма нито свидетели, нито оставени следи. Затова не бива да храним твърде големи надежди, че скоро ще разплетат случая.
Сър Рупърт поклати глава, погледна Бен и сбърчи чело.
— Още не мога да повярвам, че е било палеж. Кой ни мрази толкова, че да ни навреди по такъв начин?
Бен неволно се сети за Луис Бартън и бе почти сигурен, че Тимъти и сър Рупърт в момента си помислиха същото. Но дали сприхавият им съсед би подпалил хамбара от чиста жажда за мъст? Бен смяташе мъжа с недодялани маниери способен на някоя и друга подлост, но не и на подобни действия.
Вярно е, че в момента се опитваше да извлече изгода от затрудненото положение на Дарингам Хол — и за това свидетелстваше писмото в чекмеджето на Бен. Въпреки това обаче не беше човек, който би предизвикал умишлено подобна катастрофа. Или пък беше?
Бен сви рамене.
— Във всеки случай, ако някой е искал да ни навреди, напълно е успял — каза. — Докато продължава разследването, застрахователите не са съгласни да изплатят щетите. А без картбланш от тяхна страна не можем да започнем възстановяването на кафето.
— Е, какво пък толкова? — попита Тимъти. — И бездруго от самото начало бях против този грандиозен план. По-скромно решение, без да се изхвърляме толкова, щеше да свърши работа.
— Не, нямаше — отвърна остро Бен. Беше му омръзнало да слуша възраженията на Тимъти. — А застрахователите ще платят само ако възстановим кафето по първоначалния проект. Не е нужно да ти обяснявам каква финансова загуба бих претърпял. Има и друго: без кафето няма да повишим броя на посетителите, колкото е необходимо. А това определено ще бъде лошо.
— Но ако действително започнат да прииждат туристи, атмосферата в Дарингам Хол ще се промени. А това също е лошо. — В очите на Тимъти вече се четеше нескрит гняв, както всеки път, щом се повдигнеше тази тема. — Какви са следващите ти намерения, Бен? Ще построиш увеселителен парк в градината или заведение за бургери на партера?
— Тимъти! — сряза го сър Рупърт, обаче адвокатът не отстъпи.
— Ами така е! — Посочи Бен и заговори за него, все едно го нямаше в стаята. — Той е американец и мисли по американски. Девизът му е Thinkbig[3]. Огромен туристически център е равно на огромни потоци посетители, което е равно на много пари. А че тълпите ще изпотъпчат паркета и градината и ще съсипят всичко, придаващо чара на Дарингам Хол, за това не се замисля нито за секунда. Когато приключи, вместо на имение ще се радваме на бездушна система за туристическо обслужване. А отгоре на всичко има и нахалството да плямпа за финансови загуби, въпреки че всъщност става дума за много по-важни неща.
Бен не съумя да се овладее.
— О, напротив, мисля. Даже много, също и за важните неща — сопна се на чичо си. — И за щастие не съм адски тесногръд като теб, та да си гледам само душевния комфорт. Но може би като на американец чисто и просто ми липсва арогантността на британската аристокрация. Дарингам Хол не е притежание единствено на Камдънови, Тимъти, а е и паметник на културата, който трябва да се съхранява. Но има ли смисъл да го опазваме, щом никой няма право да го разглежда? Хората, които проявяват интерес към замъка, са важни. Изключително важни дори, тъй като без тях имението не е в състояние да се самофинансира занапред. Затова, щеш не щеш, ще трябва се съобразяваш с плебеите и да живееш с мисълта, че няма да си пиеш чая в Синия салон, когато ти се прииска. Ако Дарингам Хол не отвори вратите си и не върви в крак с времето, няма бъдеще като семейна собственост на Камдънови. Даже кралицата междувременно осъзна реалността и откри дворците си за посещения. Само ти си твърде изискан за това, така ли?