… но те не се отвориха. Какво е това?
… не дишаше…
… наложи си да диша. Сякаш се намираше под водата на плувен басейн и изскачаше на повърхността, след като беше задържал твърде дълго въздуха си. Нареди на устата си да се отвори и диафрагмата да се повдигне…
… нищо не последва…
— Какво е това? — зададе въпрос мозъкът му.
Тялото му функционираше по собствената си програма. С натрупването на въглеродния двуокис в дробовете оттам се насочваха автоматични команди към диафрагмата да разшири дробовете, за да поемат повече въздух, който да изгони отровата в тях. Обаче нищо такова не стана и узнавайки това, целият му организъм изпадна в паника. Адреналинът нахлу в кръвта — сърцето още биеше; с помощта на адреналина, който е естествен стимулант, остротата на възприятията му се увеличи и мозъкът заработи по-трескаво…
„Какво е това?“ — запита се отново Сали, обхванат от още по-силна паника. Тялото не се поддаваше на желанията му по някакъв абсурден начин. Той се задушаваше в обхваналия го мрак върху тротоар в самия център на Лондон посред бял ден. Натрупалият се въглероден двуокис в белите дробове не му причиняваше болка, но организмът му предаде този факт на мозъка. Ставаше нещо много лошо и необяснимо, като че ли на улицата го бе блъснал камион — не, като че ли във всекидневната му през него беше преминал камион. Всичко се развиваше прекалено бързо, за да може да осъзнае какво става. Нямаше никакво логично обяснение. Всичко беше съвършено изненадващо, необичайно и тревожно.
Но същевременно и напълно реално.
Отново си нареди, че трябва да започне да диша. Трябваше да се получи. Подобно нещо не му се беше случвало, затова трябваше да стане. Усети, че пикочният му мехур се изпразни, но обзелият го за миг срам беше изместен моментално от обхваналата го паника. Чувстваше всичко. Чуваше всичко. Обаче не можеше да направи нищо, абсолютно нищо. Сякаш го бяха заловили гол в двореца на краля в Рияд със свиня в ръце…
… в този миг болката започна. Сърцето му биеше бясно със 160 удара в минута, но изпращаше само неокислена кръв в сърдечно-съдовата система и поради това сърцето — единственият активен орган в тялото му — изразходваше всичките резерви от кислород… — а лишени от кислород, сърдечните клетки започваха да умират.
С умирането на всяка клетка тялото изпитваше такава болка, каквато никога не беше изпитвало, която започна от сърцето, опасността за което бе предадена на целия организъм. Сега клетките измираха с хиляди, всяка свързана с нерв, който крещеше на мозъка, че в момента настъпва СМЪРТ…
Не можеше да направи дори гримаса. В гърдите му като че ли беше забит огнен кинжал, който проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Това беше хватката на СМЪРТТА, нещо, предизвикано от ръката на самия Иблис, т.е. от ръката на Луцифер…
В този миг Сали видя да идва СМЪРТТА, препускаща през поле от огън, за да отнесе душата му в АДА. Изведнъж, обхванат от вътрешна паника, Уда бен Сали си спомни толкова отчетливо, колкото позволяваха обстоятелствата, думите на Шахада13: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк… Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк… Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк…“
— Нямадругбогосвеналлах имохамеденеговият пророк.
Клетките на мозъка също бяха лишени от кислород и също започнаха да умират, а съдържащата се в тях информация започна постепенно да се разпилява. Видя баща си, любимия си кон, майка си пред маса, пълна с храна… и Розали. Розали го беше възседнала, лицето й беше озарено от изпитваното удоволствие, но ставаше все по-далечно и по-далечно…
… докато настъпи мрак.
Около него се събраха хора. Някой се наведе: „Ало, как се чувствате?“ Глупав въпрос, но хората го задават при подобни обстоятелства. След това човекът — беше продавач на компютърни материали, който се беше отправил към близката кръчма за халба бира и сандвич — разтърси рамото му. Не усети никаква съпротива, като че ли обръщаше парче месо в месарницата… Това го изплаши повече, отколкото би го направил зареден пистолет. Веднага обърна тялото и потърси пулса. Имаше. Сърцето бясно биеше, обаче човекът не дишаше. Мама му стара…
На десет метра по-нататък „опашката“ на Сали извади мобилния си телефон и набра 999 — номера на Бърза помощ. Само на две пресечки имаше сграда на пожарната команда, а градската болница „Гайс“ беше от другата страна на моста „Тауър“. Като повечето агенти беше започнал да се идентифицира с обекта си, въпреки че го ненавиждаше и гледката на лежащия на тротоара човек го беше развълнувала дълбоко. Какво стана? Инфаркт ли получи? Но той беше млад човек…