— А от баща ти?
— Е, едно-две неща. Научавам разни работи главно от останалите от тайфата.
— Кого имаш предвид?
— Марк Бренън например. Той беше главният ми агент — обясни Джак-младши. — Завършил е „Холи Грос“ и е направил кариера в Сикрет Сървис4. — Страхотен стрелец с пистолет. Той ме научи да стрелям.
— Така ли?
— Сикрет Сървис имаха стрелбище в сградата на старата поща, на две преки от Белия дом. Още ходя там от време на време. Сега Майк е инструктор в школата на Сикрет Сървис в Белтсвил. Много способен мъж, умен и веселяк. Както и да е, знаете, че той ми беше нещо като бавачка и аз го разпитвах за това-онова. Питах го с какво се занимава Сикрет Сървис, как се подготвят, как разсъждават, нещата, на които обръщат внимание, докато охраняват татко и мама. Научих много работи от него. И от останалите.
— Като например?
— Хората от ФБР — Дан Мърей, Пат О’Дей — сега Пат е главният следовател на Мърей. Кани се да се пенсионира. Можете ли да си представите, ще отглежда говеда в щата Мейн. Ужасно тъпо място за отглеждане на добитък. И той е добър стрелец като Дивия Бил Хикок, но е много лесно да забравиш, че е завършил Принстънския университет. Много способен мъж. От него научих много за това как Бюрото върши разследванията си. А жена му Андрея пък може да чете мислите на хората. Би трябвало да може, тя отговаряше за охраната на татко в едно много страшно време. Магистърска степен по психология от университета във Вирджиния. Научих много неща от нея. Е, разбира се, и от хората от ЦРУ — Ед и Мери Пат Фоли — боже, каква страхотна двойка. Ама знаете ли кой беше най-интересен от всички?
Знаеше.
— Джон Кларк?
— О, да. — Успя да го накара да се разприказва. — Кълна се, че в сравнение с него семейство Фоли изглеждат като наивни дечица. Обаче след като веднъж реши, че може да ти има доверие, става по-сговорчив. Спипах го натясно, когато получи своя орден за заслуги. Даваха го за малко и по телевизията. Бивш боцман от флота получава ордена си за заслуги във Виетнам. Около шестдесет секунди видеозапис в не особено богат на новини ден. Нито един репортер не попита какво е правил след войната. Ама нито един. Господи, колко са тъпи. Мисля, че Боб Холцман знаеше част от истината. Той беше там срещу мен в другия край на залата. Твърде умен е за журналист. Баща ми го харесва, просто не му се доверява, когато може да го избегне. Както и да е, големият Джон Кларк също е участвал във виетнамската война и има заслуги. Той защо не беше там?
— Джак, момчето ми, знаеш как да стигнеш до същината на въпроса, няма що — каза Хендли с нотка на възхищение в гласа.
— Когато разбрах, че името му ви е известно, усетих, че съм ви спипал натясно, сър. — За миг младежът го изгледа победоносно. — Проверявам ви от две седмици.
— Така ли? — Хендли почувства как стомахът му се свива.
— Не беше трудно. Всичко го има във вестниците. Просто е въпрос на съпоставки и досещане. Както когато дават на децата задача да запълнят местата с точки в учебниците. Знаете ли, учудвам се как в медиите никога не се говори нищо за това място тук.
— Млади човече, ако се опитваш да ме заплашваш…
— Какво? — Джак-младши се изненада от прекъсването. — Искате да кажете да ви изнудвам? Не, сенаторе. Това, което имам предвид, е, че има толкова много необработена информация на разположение, че човек се чуди как е убягнала от вниманието на репортерите. Мисля, че дори кьоравата катерица би трябвало да намира по някой и друг жълъд от време на време, не съм ли прав? — Той замълча за момент, а после очите му светнаха. — О, сетих се. Вие им давате това, което те очакват да намерят, и то ги задоволява.
— Не е чак толкова трудно, но е опасно да ги подценява човек — предупреди Хендли.
— Просто не разговаряте с тях. Преди много време баща ми казваше: „Който си държи устата затворена, има по-малко неприятности.“ Оставяше винаги на Арни да им казва това-онова. Никой не говореше нищо пред пресата без инструкции от Арни. Кълна се, че медиите се страхуваха от него. Той беше човекът, който отне на репортера на „Ню Йорк Таймс“ пропуска за Белия дом.
— Спомням си този случай — рече Хендли.
Беше се вдигнал голям шум по този повод, но скоро дори „Ню Йорк Таймс“ разбра, че да няма репортер в стаята за журналистите в Белия дом не е никак добре. Това беше нагледен урок по добри маниери, който продължи почти шест месеца. Арни ван Дам беше по-злопаметен, отколкото медиите, а това само по себе си вече означаваше нещо. Той беше сериозен играч на покер, който не би се поколебал да поеме и голям риск.