— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита първи Доминик.
— Аз ли? Ами ти? — отвърна му с въпрос Брайън и тръгна да помогне на брат си да разтовари багажа. — Четох за стрелбата ти в Алабама. Каква беше тази история?
— Педофилска — отвърна Доминик, като сваляше сакото си. — Изнасилил и убил едно хубаво малко момиченце. Пристигнах на мястото с половин час закъснение.
— Е, никой не е съвършен, Енцо. Вестниците писаха, че си му попречил да върши повече такива неща.
Доминик го изгледа право в очите.
— Да, наистина успях да сторя това.
— Как по-точно?
— С три куршума в гърдите.
— Сигурна работа — отбеляза капитан Брайън Карузо. — А няма ли адвокати, които да плачат над тялото му?
— Не, не и в този случай. — В тона му нямаше и следа от радост, но брат му усети скритото задоволство.
— С това ли? — Морският пехотинец извади автоматичния пистолет на брат си от кобура. — Изглежда ми добър.
— Стреля много точно. Внимателно, че е зареден.
Брайън извади пълнителя.
— Десетмилиметров?
— Точно така. Във ФБР сме въоръжени с такива. Правят хубави дупки. В Бюрото пак ги въведоха на въоръжение, след като инспектор О’Дей води престрелка с лошите момчета, нали знаеш за малкото момиче на чичо Джак.
Брайън си спомняше добре случая — нападението срещу Кейти Райън в нейното училище, малко след като баща й беше станал президент. Спомняше си за стрелбата и за убитите.
— Онзи фукльо свърши добра работа — каза той. — А дори не е бил и в морската пехота. Преди да стане полицай, е бил най-обикновен боклук от флота. Поне така разправяха в Куантико.
— От случая има запис, който се използва като пример за обучение в стрелба. Запознах се с него веднъж. Просто му стиснах ръката заедно с още двадесетина други момчета. Кучият му син наистина може да стреля. Говори ни за това как трябва да изчакаш да се появи подобна възможност и да не пропуснеш още при първия изстрел. Беше им забил по два куршума в главите.
— Как е успял да запази самообладание? — Избавлението на Кейти Райън беше впечатлило дълбоко двамата Карузо. В края на краищата тя беше тяхна първа братовчедка и хубаво малко момиченце, одрало кожата на майка си.
— Ама и ти си помирисал там барута. Как успя да запазиш спокойствие?
— Дължа го на подготовката, а и трябваше да се грижа за моите момчета.
Двамата внесоха багажа на Доминик вътре. Брайън тръгна напред по стълбите. За всеки имаше отделна стая и вратите им бяха една до друга. После слязоха в кухнята. Наляха си кафе и седнаха край кухненската маса.
— И така, как я караш в корпуса на морската пехота, Алдо?
— Скоро ще стана майор, Енцо. Получих „Сребърна звезда“ за представянето ми там, макар да не беше кой знае какво. Просто направих това, за което ме бяха обучавали. Един от хората ми беше прострелян, но сега е добре. Не успяхме да пленим човека, когото преследвахме. Не беше в настроение да се предава и затова сержант Съливън го изпрати право при Аллах, обаче успяхме да хванем живи други двама, които се разприказваха и ни дадоха ценна информация. Така поне ми казаха онези от разузнаването.
— А за какво те наградиха? — попита изрично Доминик.
— Главно за това, че останахме живи. Собственоръчно застрелях три от лошите момчета. Изобщо не беше трудно. Просто ги застрелях. По-късно ме попитаха дали съм имал някакви кошмари след това. В корпуса на морската пехота се мотаят прекалено много доктори и те всички са от флота.
— В Бюрото е същото, но аз им го казах направо. Не съм сънувал кошмари заради онзи копелдак. Бедното момиченце. Трябваше да го гръмна в онази му работа.
— А защо не го направи?
— Защото така нямаше да му видя сметката, но трите куршума в сърцето свършиха работата.
— Ти не стреля в него моментално, нали?
— Не съвсем, но…
— Тъкмо затова си тук, специален агент Карузо — рече един човек, който влезе в кухнята. Беше висок над метър и осемдесет. И двамата решиха, че е някъде около петдесетте, но изглежда твърде добре за годините си.
— Кой сте вие, сър? — попита Брайън.
— Пийт Алекзандър — отвърна мъжът.
— Трябваше да се срещна с вас миналия…
— Не, не трябваше, обаче така казахме на генерала. — Алекзандър си наля кафе и седна.
— Тогава кой сте все пак? — попита Доминик.
— Аз съм обучаващият ви офицер.
— Само вие ли? — учуди се Брайън.
— В какво ще ни обучавате? — попита веднага след него Доминик.
— Не, не съм само аз, но ще бъда човекът, който ще е тук постоянно, а самото обучение ще покаже за какво ще ви подготвяме — обясни той. — Е, добре, искате да научите нещо за мен. Завършил съм политикономия в университета в Йейл преди тридесет години. Бях дори член на „Череп и кости“. Нали знаете, онзи таен клуб, за който привържениците на теорията за конспирацията обичат да бърборят. Господи, какво им трябва на младите хора, ненавършили още двадесет години, освен един добър секс в петък вечер. — Обаче погледът на кафявите му очи не беше придобит от колежа, нито дори от Бръшляновата лига7. — По онова време ЦРУ имаше навика да вербува хора от Йейл, Харвард и Дартмът. Обаче сегашните момчета това вече не ги влече. Всички искат да стават банкери и да правят пари. Работих в тайните служби двадесет и пет години, а след това бях вербуван от Колежа. Оттогава съм при тях.
7
Групата университети в североизточните щати, известни с високото си академично равнище — бел.прев.