— Заболя ме задникът — каза Рафи от задната седалка.
— Няма как, братко — отвърна му Абдула от мястото на шофьора. Като шофьор той се възприемаше като временно командващ.
— Знам, но въпреки това задникът ме боли — оплака се Рафи.
— Бихме могли да вземем коне, но те щяха да бъдат много бавни, а и от тях на задника ти нямаше да стане по-добре, приятел — обади се Мустафа. Това накара всички да се разсмеят и Рафи отново се загледа в един брой на „Плейбой“.
На картата се виждаше, че до град Смол Стоун пътят им няма да е особено труден. Тогава всички щяха да бъдат напълно будни. Но засега пътят се виеше през приятни за окото хълмове, покрити със зелени дървета. Беше доста по-различно от Северно Мексико, което така приличаше на пясъчните хълмове у дома… при които те никога нямаше да се завърнат…
Обаче за Абдула шофирането беше удоволствие. Колата не беше толкова добра, колкото мерцедесът на баща му, но за момента вършеше работа. Беше приятно да усеща кормилото в ръцете си, когато се облегна назад и запуши цигара доволно усмихнат.
В Америка имаше хора, които се състезаваха с коли по големи кръгови писти. Какво удоволствие ще е това! Да караш колкото можеш по-бързо, да се състезаваш с другите, да ги побеждаваш! Сигурно ще е по-хубаво, дори отколкото да си с жена… е, почти… или също толкова различно, поправи се той. Сигурно най-голямото удоволствие ще е да си с жена след състезание. Запита се дали в Рая има коли, също толкова добри и бързи като тези от „Формула 1“ в Европа, които вземат рязко завоите, а след това се втурват стремително напред по правите участъци. Там караш толкова бързо, колкото колата и пътят позволяват. Би могъл да опита и тук. Колата вероятно вдигаше спокойно 200 километра в час, но мисията им беше по-важна.
Хвърли цигарата през прозореца. Точно тогава покрай тях профуча бяла полицейска кола със сини ленти отстрани. Беше на арканзаската щатска полиция. Това се казва бързо каране, а и човекът вътре имаше великолепна каубойска шапка, помисли си Абдула. Като всяко човешко същество на планетата и той беше гледал доста американски филми, включително и каубойски, в които мъже на коне гонеха добитък, или пък се стреляха из кръчмите, за да решат някакъв спор. Този образ му допадаше, но той си припомни, че тъкмо това беше целта. Беше още един опит на неверника да прелъсти правоверния, макар че, честно казано, американските филми се правеха главно заради американската публика. Колко арабски филми беше гледал, в които Саллах ад Дин10 — при това кюрд, разбиваше нахлулите кръстоносци? Те бяха направени да представят историята и да учат на храброст арабските мъже, за да могат по-добре да разгромят израелците, което, уви, все още не се беше случвало. Вероятно същото е и с американските уестърни. Техните разбирания за мъжество не бяха много по-различни от тези на арабите, с изключение на това, че използваха револвери вместо саби, което беше много по-мъжествено. Разбира се, пистолетът достигаше по-далеч, а и американците бяха практични бойци, освен че си служеха много умело с него. Естествено, не бяха по-храбри от арабите, само по-хитри.
Трябва да внимавам с американците и техните револвери, каза си Абдула. Ако някой от тях може да стреля като каубоите от филмите, тяхната мисия щеше да приключи твърде рано, а това не биваше да става.