Аз отчаяно завъртях глава, сякаш бях обесен, с вързани ръце и крака и със запушена уста, и това е единственият начин да изразя несъгласието си с присъдата.
Но тъй като сега Набатчиков беше дошъл сам, без партньор, ролите и на доброто, и на лошото ченге той трябваше да изиграе сам. Заплашителният израз на небръснатото му лице се смени с друг, вероятно изобразяващ разбиране и даже съчувствие.
— Или може би вие самият сте жертва? Някой ви е използвал? Някой ви е накарал да се захванете с този текст? А сега е прекалено късно да се откажете и се страхувате за живота си?
— Не знаех към кого да се обърна — прошепнах аз. — Милицията не се занимава с мистика…
— Да знаете само с какво ли не се занимава милицията — тежко въздъхна той и кой знае защо се потупа по корема. — И ви казвам още веднъж — тук няма никаква мистика. Вие самият видяхте ли тигрите и дяволите? Не! И никой не ги е видял. Престъпниците просто се опитват да замажат следите си. А може би това е част от ритуалите. Но да се върнем на въпроса. Вие твърдите, че превеждате тези опуси от испански. Можете ли да ми представите оригинала?
— Разбира се. Само момент.
Оставих го в кухнята и изшляпах до стаята. Върнах се с листовете, изрязани от старата книга.
— Следствието прибавя този материал към делото — безапелационно заяви той и листовете изчезнаха в чантата му.
— Ама чакайте, аз трябва да ги върна обратно в бюрото…
— Не се притеснявайте, ние ще ги върнем вместо вас. Но като начало вие трябва да ни информирате за това бюро — той йезуитски се усмихна. — Името и адресът му.
— „Акаб Цин“ — трябваше да му го кажа буква по буква.
Като записа всичко в бележника си с кръгли, старателни букви, Набатчиков го затвори и ми се закани с молива.
— Това денонощие си останете вкъщи. След час-два ние ще посетим вашата фирма и вече ще сме близо до развръзката. Но ако ви следят — а вероятно ви следят — да доживеете до финала ще ви бъде доста трудно — той сграби всички листове от масата и тръгна към изхода.
— И защо точно сега трябваше да се прави всичко това? — пооплака се той, като се закопчаваше. — Така хубаво си прекарвахме вчера… А тази вечер трябваше да ходим с децата на театър, на бенефиса на Анисимова…
— На коя Анисимова? — наострих уши аз.
— На Валентина Анисимова. В кукления театър. Казват, че е чудесна постановка, между другото, нещо за завладяването на Латинска Америка, май. Преди това ходихме на „Приключенията на Петрушка“, децата бяха във възторг…
— Я, чакайте… Тази Анисимова не беше ли умряла още преди десет години? — попитах аз озадачен.
— Ама че глупости! Разбира се, че не. От къде на къде? Преди две седмици бяхме със семейството на спектакъл и тя излезе на сцената.
Усетът за реалност изведнъж ме напусна и за да се убедя, че не спя, аз по кастанедовски погледнах дланите си, а после още веднъж тайно се ощипах по крака.
— Е, всичко хубаво — той прекрачи прага. — Дръжте се добре и тогава ние с вас ще се видим още веднъж.
— Ако не настъпи краят на света — измърморих си аз под носа, но той все едно не чу.
— Нима вярвате в подобни щуротии? — майорът разочаровано поклати глава. — Елате на себе си, нищо няма да има!
Възразявайки му, навън запищя автомобилна аларма, после към нея се присъедини още една и след няколко мига, сякаш заразени от истерия, писнаха всички коли в тази спонтанна лудост. От кухнята се чу вече познатият звън на съдините и аз, пръв осъзнал какво става, извиках на Набатчиков:
— Насам! Под касата! Земетресение!
Очертанията на стените и на мрежестата асансьорна шахта, заслепяващите контури на прозорците се размиха, загубиха яснотата си; изглеждаше сякаш всичко наоколо се е набраздило ситно-ситно, като че ли се състои не от твърда материя, а от люлеещо се, меко отпуснато желе. Тази тръпка през стъпалата, през впилата се в касата на вратата ръка, се предаде на нас и още няколко безкрайни минути ни тресеше така безжалостно, че си помислих: ето го…
Чух как застена цялата сграда — стабилна, построена със съвест и страх от немските военнопленници под дулата на придирчивите сътрудници на НКВД36 — тя се съпротивляваше, вкопчила се в земята с мъртва хватка, като вековен дъб.
По тавана плуваха назъбени пукнатини, на цели пластове падаше мазилката, трошаха се тухлите; на един от горните етажи диво изтрещя и се стовари нещо тежко. Входът се изпълни с тревожни викове, с женски писъци. В асансьора, заседнал с дяволско стържене един етаж по-горе, някой виеше от страх.
Този трус продължи доста по-дълго от първото земетресение — тогава аз дори не успях както трябва да осъзная какво става, а то вече бе свършило. Сега, когато земята най-сетне се успокои, не можех да повярвам, че кошмарът е преминал и ни е дадена още една отсрочка.
36
Народный комиссариат внутрених дел