„Ул. «Ицамна» 23“.
El Fin del Mundo37
Съвпадение? Не може да бъде!
Името на Ицамна ми бе познато повече, отколкото името на което и да било друго индианско божество. Главният от боговете, венецът на пантеона на маите, създателят на писмеността, покровителят на учените и астролозите, съпругът на светлата Иш-Чел…
Мислите в главата ми се стрелкаха с шеметна бързина. Сякаш се носех със скоростно влакче, летейки покрай откъслеци от образи, стараейки се да се задържа вътре, когато релсите на умозаключенията правеха особено рязък завой…
Старецът търсеше същото, което и аз — бюрото за преводи, което според твърдението на охранителя не съществува и не е съществувало, макар аз лично нееднократно да бях ходил в него. Няма значение дали „Акаб Цин“ се рее някъде в тънкия ефир, веднъж в столетие отваряйки вратите в нашия свят, или просто се помещава в някое подземие, но се е дълбоко законспирирало в преддверието на милиционерския маскен бал.
Има значение само едно: за двама души това бюро със сигурност съществува. За онзи, който донася там новите глави на дневника, и за превеждащия ги от испански на руски, за да върне после преведените страници обратно. Ами ако бюрото е само пощенска кутия за кореспонденцията между тези двама души?
И точно преди две минути аз говорих с човек, който също като мен беше уверен в реалността на „Акаб Цин“! Връзката между него и моята работа не би била напълно истинска и моето желание непременно да я осъществя може да бъде отдадено на отчаянието и шизофренията, ако отгоре на това старчето не бе изпуснало бележката с името на бог на маите. Дали би могло всичко това да бъде просто чудновата комбинация от случайни събития?
Предварително знаейки отговора, аз се спуснах напред и здраво стиснал бележката в ръка, се втурнах да догоня свилия зад ъгъла старец. Нещо ми казваше, че в „Акаб Цин“ аз вече никога няма да вляза. Можех само да се досещам какво е станало с бюрото; защо входът беше запечатан, а самото мистично бюро е отплувало от нашето измерение; но изчезването му очевидно беше необратимо.
Дали заради това, че не издържах изпратените ми изпитания, оказах се недостоен за предложеното знание, заради своята страхливост и скудоумие предадох небесното, за да го погуби земното? Или пък затова, че преживелите векове страници на конкистадорския дневник бяха същият онзи вълшебен билет за други пластове на мирозданието, без който входът за там на простите смъртни би бил затворен?
Пък даже „Акаб Цин“ най-банално да се бе евакуирало, след като са му звъннали от милицията, за мен със сигурност не оставаше и най-малката надежда да получа новите поръчки, след като бях спомогнал за оклеветяването на бюрото и бях загубил оригинала на една от главите.
Така или иначе, но единственото, губещо се в непрогледната мъгла въжено мостче, което ме съединяваше с човека, поръчал превода, се късаше; лишаваха ме от възможността да направя избора си самостоятелно. Сигурно именно затова точно сега ми се струваше, че няма нищо по-мъчително от това да те изхвърлят от божествената колесница и да бъдеш обречен през остатъка от дните си да скиташ по прашните покрайнини на обикновения в своята безсмисленост човешки живот — макар още вчера аз сам да се канех да се откажа от продължението на работата над дневника.
И ето че съдбата — по недоглеждане или от съжаление — ми отпускаше още един, последен, невероятен шанс: възможното познанство със самия тайнствен клиент или поне с неговия куриер. Аз просто нямах право да го изпусна!
За някакви си малко повече от две минути старецът успя да се отдалечи на доста голямо разстояние и ако не бе старомодната му шапка, която като плувка, вързана за оловото на неговото куцукане, неравномерно се показваше от морето с глави, аз неизбежно бих го загубил от поглед.
Врязал се в инертната човешка маса, аз ядосано я разбутвах с лакти, настъпвах хората по краката, но игнорирах възмущението и заплахите и си пробивах път към целта. Шапката му от агнешка кожа се полюшваше и потъваше, просто плуваше по течението на тълпата, докато аз в същото време правех по цели шест, даже и седем възела, на които биха завидели дори някои акули. Но — поразително нещо! — дистанцията между нас при това не се съкращаваше нито с метър. Колкото и яростно да работех с ръцете си, като напълно заслужено получавах ръгане и обиди, колкото и мощни да бяха загребванията ми, те не можеха да ме приближат до стареца. Усещането беше доста неприятно: сякаш се бях озовал в един от онези кошмарни сънища, които ти изпиват цялата сила от мускулите: когато се опитваш да бягаш, но само напразно движиш вялите си, като пихтия, крака, оставайки си на едно място.