Всички градове на маите са напуснати. Не испанците са ги унищожили: когато те са дошли в Юкатан, величествените дворцови комплекси и гордите, построени от гигантски блокове варовик храмови пирамиди вече са лежали в руини. И Чечен-Ица (ето как, оказва се, е правилно да се пише това название), и Ушмал, и Петен, и Паленке, и десетки други по-малко известни градове са сякаш внезапно напуснати от своите обитатели и оттогава бавно се рушат. В безмълвна тъга широките, настлани с бял камък площади и арени за ритуални игри обраствали с лиани и се покривали с мъх; временно изтласканите от човека дъждовни гори, без да бързат, си връщат отнетата от тях преди стотици години земя.
Испанците напразно се опитвали да разберат от живеещите сред тези развалини индианци, кой ги е построил. Те само разпервали ръце. Към момента, когато Кортес бе стъпил на полуострова, цивилизацията на маите вече е била в такъв упадък, че от бившето й могъщество оставали само руините, идолите и книгите. Жреците все още изпълнявали според тях своите ритуали, но вече без да разбират напълно скрития им дълбок смисъл.
Именно това беше главната тайна, с която примамваше доверчивите читатели книжката на Кюмерлинг. Какво се е случило с великата цивилизация?
Хрониките на нито един от народите, населяващи Централна Америка, не говореха за това каква участ е сполетяла маите, какъв чудовищен удар е могъл да доведе до това — тази култура да изчезне изведнъж, а народът й — носител — стремително, за няколко поколения, да се изроди, връщайки се към онзи архаичен общинен строй, от който се е опитвал да се изкатери в течение на дълги векове.
Пропастта между тези индианци, които са видели в Юкатан европейците, и маите, създали огромна империя, сложна писменост, най-детайлен календар, по-точен, отколкото онзи, който ползваме днес, и накрая, построили в селвата своите градове — беше безкрайна. Първите учени, стигнали до развалините на Чичен-Ица, бяха искрено убедени, че откритите от тях съоръжения са били издигнати от древните израилтяни, келти, арии, татаро-монголи — от когото и да било, но не и от народеца, който населяваше тези територии сега.
След като поставяше въпроса за крушението на цивилизацията на маите, Кюмерлинг не даваше отговор, като се отърваваше с научни хипотези: Епидемия? Завоевания? Страшен глад? Суша и липса на питейна вода? Дисбаланс в броя на ражданите момчета и момичета? Съвкупност от всички тези фактори?
Нашествие на марсианци? — продължавах вместо него аз. Война с гигантски термити? Внезапно затъпяване на целия народ? Моите версии не бяха по-лоши от другите. Изчерпателно обяснение на онова, което се е случило, не можеше да даде никой и Кюмерлинг срамежливо го признаваше. Никакви следи от разрушения, никакви данни за преживени потресения в хрониките на маите. Когато културата на маите вече е била почти срутена, в земите им действително е нахлуло войнственото племе на толтеките. Представителите на този народ са властвали над маите в късния период на тяхната история, но древната цивилизация вече преди това е била смъртно болна, задъхвала се е и, все едно, е щяла неизбежно да загине след известно време. Толтеките просто са нанесли coup de grâce5.
Легнах да спя така и не измислил нищо. И естествено: след като преди мен тази загадка са се опитвали да разгадаят десет поколения историци и археолози, шансовете ми да разкрия истината за една вечер не бяха големи.
Нищо, мен ме чакаха други тайни. Ако не днес, утре, щом успея да измъкна от бюрото за преводи четвъртата глава на конкистадорския дневник, между мен и Ернан Гонсалес ще се състои интересен разговор, който трябва да осветли събитията от този поход. И кой знае ключа за разбирането на какви тайни той може да ми даде.
Жреците маи и белите пленници, на които изтръгваха сърцата, през тази нощ не ме измъчваха. Аз просто притворих очи, а когато ги отворих отново, навън вече беше ден.
— Толкова бързо? — учуди се служителят в бюрото. — Надявам се, че не е за сметка на качеството?
Аз учтиво се усмихнах и поклатих глава. Бях препрочел превода не по-малко от десет пъти, бях го шлифовал така, че той направо блестеше на слънцето.
— Клиентът май бърза — каза той. — Още вчера дойде със следващата порция. Не зная защо не донесе всичко наведнъж.
Аз си задавах същия въпрос и дори си мислех да попитам в бюрото. Но сега, когато служителят втренчи в мен изпитателен поглед, сякаш подозираше, че знам нещо повече, аз се почувствах задължен да кажа поне нещичко.