Вместо да загинат самите те, водачите сигурно са можели да отровят пияните испанци като им сложат отрова в царевичната напитка, или да изколят всички докато спят. Обаче дали не са били уверени в силите си или пък не са искали да цапат ръцете си с кръвта им? Ернан Гонсалес беше предпочел бягство пред клането: изчакал е, докато пазачът му заспи, метнал е въжето на един по-висок клон, седнал е отгоре, пъхнал е главата си в своя последен ярем, скочил е от клона — и без него!
Можех да се закълна в каквото искате, че подобна съдба е очаквала и втория водач, и съвсем скоро ще трябва да го погребат — не по-късно от пета глава в тези пътни бележки. Испанският отряд почти със сигурност е бил обречен.
Станах от стола и се заразхождах из стаята. Нещо в гърдите ме стягаше.
Не, не, убеждавах се аз! Щом тези бележки са били публикувани, значи авторът им е успял да се измъкне жив от всички перипетии, да доразкаже своята история докрай и да я даде на издател. Приключенските романи, написани от първо лице именно затова свършват добре, защото, за да ги напише, главният герой трябва да оцелее. Може да има множество подобни сюжети, чието главно действащо лице загива от ужасна смърт, но историите винаги се пишат от победителите.
Щом се поуспокоих малко, демонът на съмнението ми предложи друг отговор. Изобщо не е било задължително неизвестният конкистадор да оживее, за да види отчетът му бял свят. Напълно вероятно бе някоя научна експедиция, преминала през горите две и повече столетия по-късно да е намерила скелет, притискащ към гръдния си кош опакован в кожен калъф дневник, и с индианска стрела в очната кухина.
Да предвидя какво се е случило с испанския отряд, тръгнал на югозапад от град Мани през априлското утро на 1562 година, беше невъзможно. За това можеше да ми разкаже единствено петата глава на отчета. Седнах на стола и придърпах купчина чисти листа и пишещата си машина.
Не биваше да губя повече време.
El Auto de Fé6
През онази сутрин работих, докато пръстите ми не се вдървиха от умора, така че не можех да уцелвам клавишите на пишещата машина и буквите взеха да се трупат една върху друга и да се сливат. Слънцето вече отдавна беше изгряло и се наложи да дръпна завесите, за да не бие в очите ми, свикнали на полумрак.
Съзнанието ми ме бе напуснало неусетно: дойдох на себе си вече следобед и разбрах, че цялото това време съм спал, оборил глава върху клавиатурата на Олимпията. Листовете бяха безредно разхвърляни по бюрото; надявам се, че поне не съм се опитвал да се завия с тях насън. Главата ми бучеше и всички мускули ме боляха от няколкото часа, прекарани в тази неудобна поза. Смъкнах се от стола и се добрах до леглото; само след няколко секунди светът отново помръкна.
Когато се събудих за втори път, навън вече бе тъмно. Светнах лампата, навлякох халата и се запътих към банята. Тялото ми искаше блажено отпускане. След преживените приключения имах пълното право го поглезя с четирийсет минути киснене в топла вода, за да мога през това време да се заема с осмислянето на прочетеното вечерта.
След като напълних докрай ваната — голяма и кой знае защо боядисана в удивителния бледолилав цвят — свалих халата и внимателно се потопих във водата, като вдигнах облаци пяна на повърхността й. Обожавам лежането във вана — как иначе бихме могли да съживим усещанията си, които всички ние сме изпитали в майчината утроба? Това е входният билет за загубения рай, действащ точно толкова, колкото време водата остава топла. Много добре разбирам хората, които си режат вените в топла вана, предпочитайки този изход, за да завършат живота си, пред всички останали. По такъв начин, те сякаш затварят кръга на живота, прощавайки се с него в изходно положение, и при това подарявайки си половин час повече от блажения покой, който ги очаква на оня свят. Освен това, за този половин час можеш да размислиш и да дадеш заден ход…
След няколко минути желаният ефект беше постигнат — моята тленна обвивка напълно се разтвори в ароматния пенлив екстракт, и разумът ми най-сетне се оказа съвършено свободен. Затворил очи, започнах да си правя план за действие.