Злите езици твърдят, че той го създал изключително за да се оневини и да оправдае своите деяния. Други мислят, че брат Де Ланда се е разкаял за онова, което е сторил и се е опитал да възстанови причинените щети, като е събрал и записал всички сведения за маите; на това дело той посветил остатъка от живота си.“
Е. Ягониел премахна измъчващите ме загадки със същата лекота, с която Диего де Ланда Калдерон беше изтрил паметта за цяло хилядолетие, изпълнено с удивителни събития, най-кръвопролитни войни и невероятни потресения. Настоятелят на Исамалския манастир, както той сам бе обяснил на автора на дневника във втора глава, се беше стремил да обезсили местните култове и да обезопаси испанските колонии.
Когато открил през онзи юнски ден, че едва ли не под разпятието на църквата в Мани неблагодарните индианци все още принасят жертви на дървените кумири, той разбрал колко крехко е положението на неговия орден и на съотечествениците му в Юкатан и е взел единствено възможното и вярно решение.
Водачите на изпратения от него на югозапад отряд в този случай действително просто са пазели идолите и книгите на своя народ, тъй като тук-таме монасите вече са ги изгаряли. Никакви приказни съкровища, чиста геополитика и религиозен фанатизъм. В цялата тази история, изведнъж станала толкова ясна и простичка, мен продължаваше да ме тревожи само един въпрос.
Ако съществуването на езическите капища в Мани е било открито през юни и именно тогава брат Де Ланда е замислил за първи път унищожаването на индианските идоли и книги, как е могло да стане така, че той е изпратил моя отряд в тайна експедиция, явно свързана с аутодафето, цели два месеца по-рано?
La Fiebre7
В това, че задачата на този отряд е било секретна, нямаше никакво съмнение. Аз най-внимателно прочетох всичко, което Е. Ягониел е имал да каже по повод на аутодафето в Мани, но никъде не можах да намеря споменато каквото и да било за това, че Диего де Ланда се е опитвал да се подготви за него преди юни. Няколко огъня в различни селища, където са изгорени десетина идоли, нямаха никакво отношение нито към историята с голямото аутодафе, нито към самия Де Ланда. Той естествено е знаел за тези събития, но преки заповеди не е издавал.
Ако пък се предположи, че настоятелят на манастира „Св. Антоний“ в Исамал е пробвал да облече мантията на инквизитор още много преди историята с иконома и неговите кучета, от който случай той се е възползвал просто като предлог за началото на настъплението срещу езичниците, тогава напълно може да се допусне и това, че причините, изложени от него пред командирите на моя отряд, също са били само претекст. Веднъж вече излъгал, кой ще ти повярва в бъдеще? Личността на брат Де Ланда все повече ми се струваше нееднозначна.
Опасявайки се, да се впускам в построяването на параноидни хипотези без наличието на сериозни доказателства, аз реших да се спра на версията, че Де Ланда действително просто се е грижил за вярата и отечеството, а своята операция е планирал много преди лятото на 1562 година, изчаквайки само всичко да бъде готово и да се появи повод за началото на „военни действия“. Дори не изключвах, че цялата история с манастира „Св. Архангел Михаил“ и неговия любопитен иконом е била част от този план и за съществуването на някаква пещера с идоли брат Де Ланда прекрасно е знаел и по-рано, но той я е пазил за нужния му ден.
Понеже самият Де Ланда предпочиташе да си мълчи, а Ягониел смяташе въпроса за изчерпан, на мен ми оставаше само една надежда да намеря обяснение на това несъответствие. Трябваше да се сдобия със следващата глава на дневника и да я преведа.
Нито сутринта, нито през деня така и не успях да заспя, макар съвсем съвестно да лежах в леглото със затворени очи. Не зная кое повече ми пречеше да се унеса — дали това, че моето нещастно тяло окончателно се бе оплело в часовете, отредени му за сън и бодърстване, или пък трескавите мисли, които се носеха с всички сили, като зверче в колело, но не намираха изход и си оставаха на мястото.
Въпреки това едва следобед се реших да атакувам бюрото за преводи. Страхувах се, също като при риболов, да не подплаша съкровената риба с излишно суетене. Защо да досаждам на надменния баровец зад компютъра, по-добре малко да изчакам… Нека всяка минута търпение да е изстрадана, нека през цялото време да трябва да се отвличам от желанието да стана и да отида най-сетне в проклетото бюро, затова пък за тези шейсет секунди нараства вероятността кожената папка с новата поръчка да ме чака вече там. Да извадя мрежата и да видя какво има в нея, тръгнах към четири часа, макар че отначало се канех да го направя буквално преди самото затваряне на бюрото.