На изкушението можах да се съпротивлявам само още два дни. Щом се почувствах малко по-добре, плюх на всички логични и суеверни догадки, облякох се по-топло, въоръжих се с чадър и поех към моето преводаческо бюро. Бях настроен повече от решително: или ще измъкна от мнителния служител адреса и телефона на клиента, или нека се готви за разговор със следователите.
Схватката обаче не се състоя. Бюрото се оказа затворено и ми трябваха поне пет минути, за да повярвам в онова, което видях. Прозорците бяха мъртви и вече покрити с тънък слой прах и мръсотия. Прах имаше и по звънеца на вратата. Бравата и дръжката на вратата бяха обвити с жичка с пластмасова пломба, а вратата по периметъра беше облепена с вече изпокъсани бележки с надпис „Запечатано“ и със синия печат на Московската криминална милиция.
La Obsesión8
Нима милицията все пак е затворила бюрото, както се опасяваше служителят? Следователите са разбрали, че той нещо крие, заподозрели са го в съучастничество и са го арестували, а на агенцията са й взели лиценза или каквото там имат преводаческите фирми? Просто са я затворили, за да го притиснат? Може би той изобщо не е бил никакъв служител, а собственикът на агенцията? Какво друго би могло да се случи с нея и главното, защо е трябвало да запечатват офиса?
През прашните двойни стъкла не можеше да се види нищо. Обиколих, като се озъртах крадешком, цялата двуетажна сграда, в която се помещаваше бюрото, за да мога на всеки прозорец да застана на пръсти и да се опитам да видя какво става вътре. На обратната страна на сградата открих малка желязна врата — явно, черен вход. Тя бе също така пломбирана и облепена с милиционерски печати.
На няколко крачки от нея имаше вход към мазе, превърнато в заведение. На тенекиения покрив, който защитаваше от дъжда десетте стъпала и входа, бе сложена табела с надпис „Шашлична на Цомпантли. Кавказка и мексиканска кухня“. От открехнатата врата върху стълбите падаше тесен клин бледа светлина и се носеха небесни аромати, от които на мен веднага ми се разигра фантазията, взискателно ме сви стомахът и устата ми се напълни със слюнка.
Дори не знаех, че в тази постройка има още нещо освен преводаческата кантора. Влязох в ролята на смелия детектив, вдигнах яката на палтото си и заслизах надолу по стълбите. Трудно е да се каже какво ме подгони повече — изследователското любопитство или неочаквано разигралия се глад.
Седнах на една масичка и колкото се може по-приветливо кимнах на спретнатата светлокоса сервитьорка със синя престилка и тривиално памучно боне, и се зарових в менюто. Названията на блюдата ласкаеха окото, а цените не разваляха приятното впечатление. За всеки случай проверих съдържанието на портмонето си и поръчах фасул, един шиш овнешки шашлик и тапас9.
Съчетанието безспорно беше малко странно, но ми се беше случвало да съчетавам и суши с борш, затова не взех да се правя на ценител на истинските тапас, оскърбен от съседството им със сациви10.
Когато се заех с великолепно приготвеното мезе (в Испания така и не отидох, затова не можех да сравня поднесената ми репродукция на тапас с оригинала) и оглеждайки се наоколо, пристъпих към планирането на по-нататъшните си действия.
Посетители в заведението почти нямаше — само на една отдалечена масичка дремеше пълен мустакат мъж с кожено яке. Имах обяснение: мъртъв час, когато обядът е свършил, а до вечерята остава още доста време и из заведенията се мотаят единствено безделници като мен. Вечер сигурно тук не може да се разминеш. Интериорът е приятен и спокоен: стените са облицовани с байцвано дърво, под ниския таван — лампи във вид на старинни улични фенери, сервитьорките са учтиви, менюто е съставено толкова примамливо, че ти се ще непременно да опиташ всяко блюдо. Още час-два и тук ще нахълтат освободилите се от работа костюмирани хора и през врявата и дрънченето на вилици и ножове набелязания от мен разговор с персонала на заведението, ще стане съвсем не такъв, какъвто би ми се искало.