Сигналът в слушалката беше продран и приглушен. Арбатската телефонна станция сигурно си оставаше последната крепост на съпротива на старите, аналогови възли — всички останали вече паднаха под неудържимия напор на съвременните комуникационни технологии. Качеството на връзката беше доста съмнително: дори гласът на съседа от апартамента два етажа по-нагоре звучеше в слушалката ми така слабо, сякаш трябва да стигне дотук от Западното полукълбо по прокарания по дъното на океана трансатлантически кабел. Случваше се в станцията нещо да се разхлопа и тогава ме съединяваха с някакви съвсем други хора; понякога пък в шведското телефонно оборудване от началото на миналия век, което се използваше от нашия възел, се осъществяваха неведоми контакти и в моя разговор неочаквано се вклиняваха още двама странични абонати.
Не си спомням вече кога ми се е налагало да се обаждам в милицията, но за последните десет години такова нещо със сигурност не се бе случвало нито веднъж. Нямах никаква представа колко трябва да чакам, докато на другия край на кабела някой кинематографичен мъжествен оперативен работник с волева брадичка не каже: „Слушам ви?“. Затова, след като набрах сакралното „02“ и напрегнато изслушах пет дълги сигнала, а все още никой не вдигаше, аз се разтревожих.
Шест… десет… седемнайсет… двайсет и пет… На трийсет и четвъртия сигнал на вратата ми отново се почука — така силно, че в отговор в кухненския бюфет задрънчаха съдовете. Опитах се да се обадя на пожарната и на „Бърза помощ“ — безрезултатно. Като че ли бях останал в този свят един на един с чудовищния пратеник от нечии нощни кошмари, който бе обсадил апартамента ми и търпеливо чакаше моята капитулация.
Слушалката така си остана да лежи върху масичката цяла нощ, като през равни интервали от време изпускаше тънък и неуверен писък. Като треперих от страх и умора още два часа, аз в края на краищата не издържах и се унесох в пуст черен сън. Когато дойдох на себе си, навън вече беше ден. На стълбищната площадка нямаше никого; но аз се успокоих едва след като я наблюдавах десетина минути и видях, че по стълбите слиза, подскачайки, съседското момиченце.
Приближих се до масичката и затворих телефона, но след това просто от любопитство набрах отново „02“. Вече и аз не зная какво исках да докажа. Само след два сигнала в слушалката нещо меко изщрака и нисък мъжки глас изрече:
— Милицията. Слушам ви?
Какво може да се каже в такъв случай на човек в униформа? Цяла нощ пред вратата ми стърча голем15, по-бързо елате?
Въпреки предупрежденията, аз продължих да чета манускрипта на петстотингодишна възраст и сега тъмните сили се опитват да ме накарат да престана да върша това, защитете ме от тях? Поколебах се няколко секунди и без да кажа нищо, затворих. След това отключих всички ключалки и излязох.
На площадката нямаше никакви следи от съществото, което през нощта бях видял през шпионката. През заскреженото стъкло на прозореца, който се намираше по средата на стълбището навлизаха слънчеви лъчи, навън беше великолепно време. Отдолу долитаха радостни детски гласове, кабината на асансьора пъргаво сновеше между етажите, от време на време се блъскаше вратата на входа. Вчерашните ми страхове изведнъж ми се сториха смешни. Дали бях просто изнервен? Или бях заспал на бюрото, а после в лунатичен сън бях блуждал из коридора? За всеки случай излязох на средата на площадката и се огледах.
Обърнах се и се втрещих. Върху изкуствената кожа, с която бе тапицирана желязната ми врата имаше някакъв надпис. Внимателно я притворих и недоверчиво се взрях в черните букви, изписани сякаш със сажди. Беше на испански — май без грешки, но не можех да се отърва от усещането, че тези думи бяха първите, които пишеше през живота си, така странно и криво бяха изрисувани буквите.
… можех да го преведа и без речник…
„Знанието е присъда.“
— Вече съвсем се разпасаха! — възмутено изпухтя някой зад гърба ми.
Извърнах се, опитвайки се мигновено да изтрия от лицето се тебеширената следа на страха. Опряла ръце на хълбоците си, пред асансьора стоеше моята безкомпромисна съседка от вратата срещу мен. Двойната й гуша, скриваща шията, се спускаше направо в разтворената яка на коженото й палто от нутрия. Изпод нахлупената над челото й кръгла пухкава шапка мрачно горяха хлътналите й очи.
Дали сега ще почне да ме поучава заради късните гости, които, пияни, са думкали по вратата ми цяла нощ и са събудили целия блок?
— Ама гледайте какви ги вършат, а? Ето, и на Леонид Аркадиевич от седмия също са му написали такова, даже още по-ругателно, за дъщеря му. Това, разбира се, не е от нашите. Тук във входа вечно кой знае какви се мотаят, на втория етаж вечно са нахвърляни фасове! Видя ли ги още веднъж — ще викна кварталния, няма да ги търпя повече! Защо ли ги учат на тоя английски, само да цапат вратите на хората?! — като тикна с дебелия си пръст зловещото послание на вратата ми, тя по чудесен начин го превърна в обикновена хулиганска проява.
15
В еврейските фолклорни предания съживяван с магически средства глинен великан, който послушно се подчинява и изпълнява поръчаната му работа, но може да излезе извън контрола на създателя си и да го погуби. —