— Да, разбирам, извинете…
— Можете да върнете поръчката по всяко време, щом бъдете готов — сякаш нищо не се бе случило, продължи той. — Ние работим без почивни дни. Всичко хубаво.
Стъмни се учудващо бързо, сякаш някой бе загасил светлината. Когато влизах във входа на сградата, където се намираше бюрото, улиците все още плуваха в млечна мараня. Но само за петнайсет минути въздухът беше така щедро разреден с мастило, че ако не бяха уличните лампи, от Земята би останала само една педя място в радиус от двайсет крачки и с мен в центъра.
Реших да не предизвиквам съдбата и да взема метрото. С настъпването на тъмнината се почувствах къде-къде по-малко уверено и нито предвкусването на новото пътешествие във времето, нито мислите за все по-ясно обрисуващата се в словесната мъгла разгадка на крайната цел на експедицията, не ми помогнаха вече да се отвлека от образа на чудовището, което цяла нощ ме чакаше пред вратата на апартамента ми. По пероните на няколко пъти ми се стори, че върху мен и върху вървящите пред мен хора пада сянката на огромна фигура, стигаща до тавана и закриваща с могъщия си гръб полилеите. Обръщах се единствено за да се укоря за слабостта и допускането на глупавите си страхове. От чувството, че ме следят, физически усещах как ме сърби гърбът и неприятно ме гъделичкаше по тила. След като дочаках влака на самия край на перона, аз си направих отстъпка още веднъж и като разблъсквах излизащите от вратите пътници, преди да тръгне влакът, успях да изтичам два вагона напред, преди да скоча вътре. Никой не ме подгони и до излизането ми навън тревогата малко охлаби хватката си.
Макар че можех да съкратя приличен отрязък от пътя си, вървейки от метрото по пустите вечерни улички, краката ме понесоха към „Арбат“ — там засега беше многолюдно, а значи вероятността от нападение се намаляваше — във всеки случай, така ми се искаше да мисля. Ставаше ми все по-трудно да се сдържам и ако, броейки тройните арбатски фенери, аз все още успявах да вървя отмерено, за да не привличам вниманието, когато вече наближих блока си, аз се втурнах през глава към своя вход. В другия край на предблоковата градинка отново се чуваше лай и виене — явно глутница улични псета си беше харесала това място.
Но когато вече набирах кода, за да вляза, вечерната арбатска какофония — смесицата от шума на колите, гласовете, клаксоните и кучешкия лай — беше прорязана от продължителен зловещ вопъл, вледеняващ и някак нетукашен.
Кучетата моментално млъкнаха, сякаш се бяха задавили със собствения си лай, а после едно след друго отчаяно завиха. Дръпнах дръжката на вратата, затваряйки я след себе си, и за броени секунди излетях до моя етаж, уплашено се огледах на всички страни на площадката и едва когато се озовах вкъщи и заключих всички ключалки, изнурено се подпрях на стената в коридора и се опитах да си поема дъх.
На стълбището всичко бе тихо. Без дори да си свалям палтото, влязох в стаята, сложих на бюрото папката и леко я открехнах. Изпод блестящата пластмаса успокояващо ми намигна старата пясъчна на цвят хартия. Изтрих потното си чело и се отпуснах на облегалката на стола.
„Че значението на индианската дума сакб, с която се обозначаваше удивителния белокаменен път, по който ние решихме да вървим нататък, се разкри за мене едва по-късно. И че животът ми от това се промени, и аз самият после вече никога не бях като преди.
Че промените бяха свързани с това, което се случи с мене по време на моето странстване по сакба и с онова, което ми се откри в края на моя път. С онова знание, за което ще поведа разказа си по-долу и за което аз вече писах при въведението към настоящия отчет, поместен от мене в Първа глава на настоящия дневник…“
La Iniciación16
„Че по този сакб ние се отправихме по-нататък и вървяхме, ако се вярва на звездите, на югоизток, и че в първите часове пътят ни беше необичайно лек, понеже под краката ни от много време насам за първи път се оказа настлана с камъни пътека, а не коварната земя на блатата.
Но че тази лекота, с която ние отначало се придвижвахме напред, беше лъжовна; и сега, когато аз вече смятам този проклет път за живо същество, то мисля, че той така нарочно подмамва странниците, привличайки ги със своите равни камъни и със свободното си от лиани небе над главата. Ние и по-рано трябваше да се досетим за причините за това, защо растенията и зверовете не се осмеляваха да стъпят на него, от което сакбът си оставаше винаги пуст и чист.