И че Хуан Пачи Коком възпрепятства онези, които искаха да се хвърлят на помощ на Франсиско Балбона, казвайки, че по сакба е възможно да се върви само в една посока — напред; връщането назад не е възможно, и тия, които се разколебаят, ги изяждат демоните.“
Искаше ми се да прекъсна превода и да си поема дъх още на онзи откъс, където в дневника се появяваше нов герой на хрониката, който сега напълно вероятно се е стаил под моите прозорци. Но надявайки се да срещна поне още едно споменаване на човека-ягуар в следващите редове, аз отметнах още няколко абзаца. И едва последното изречение, един малък маяк предупреждение, оставен от автора специално за мен, ме препъна и ме накара да се откъсна от книгата.
Не зная в кой именно миг — дали тогава, когато за първи път видях тези страници и се съгласих да ги взема за превод, или по-късно, когато вече ми се намекваше колко сериозна е тази игра, в която се бях въвлякъл, и ми се предлагаше да се откажа от участието — моята работа започна да се превръща в моя страст, в мой живот, в негов смисъл, в постлания с бели камъни сакб на маите, който ме водеше към неведома цел и отнемаше силите ми с всяка направена по него крачка.
Дали пишещият дневника е разбирал, че създадената от него книга ще притежава магическа сила, подобно на пипалата на митическия гигантски кракен22, който помита непредпазливия читател и потапя неговата посърнала действителност в маркесовски пренаситените с краски дълбини на своето фантастично повествование?
Или пък авторът сам е надарил с тази сила своето творение? Надявах се да намеря отговора на десетки въпроси, които хаотично, като пчели в кошер, се рояха в главата ми, в края на дневника. А той ме подтикваше, предизвикваше, слагаше сред редовете примамките на обещания, но съблазнен от тях, аз само попадах в новите капани, които още по-здраво ме задържаха, а в същото време миражите на обещаните отговори така си и оставаха някъде на линията на хоризонта и не мислеха да се приближават.
Впрочем възможно е това безкрайно протакане на откровения разговор да беше просто едно от подготвените ми изпитания. Преодолял разочарованието и потиснал ропота си, аз скоро бях удостоен с обяснение — ако не на всичко, то поне на много от ставащото.
Предупреждавайки отряда да не се връща по сакба, Хуан Начи Коком всъщност се обръщаше към мен. Той ме гледаше в очите — през пет столетия, през книжния прах и тлен, чрез индустриализацията, фройдизма и развития социализъм, чрез тоновете идиотски книжки еднодневки за невероятните приключения на гърдести блондинки в южноамериканските джунгли — чрез всичко, което трябваше да сформира моята представа за света и за мястото на индианците маи в него. През всичко, което можеше да ме накара да погледна на разгръщащата се драма като в панаирджийски театър, да ме накара да се усъмня в истинността на този разказ. Той уморено, но настойчиво ме гледаше от пясъчните на цвят страници, изтривайки потта от челото си, и аз разбирах: за мен са били предназначени неговите думи за разколебаните души, на които е съдено да бъдат разкъсани от демоните.
За отстъпление е късно. Някъде далече-далече зад мен с трясък се затвори вратата, от която започна моето спускане в подземието. Аз се бях увлякъл и пренебрегнах предупрежденията, с които изобилстваше дневникът. И сега, ако се вярва на Хуан Начи Коком, единственото спасение бе да продължа по поетия път.
И въпреки всичко, преди да прекъсна кратката почивка и разсичайки с мачете изкусно заплетените суеверия на маите и наистина йезуитските интриги на братята францисканци, отново да се хвърля през глава в дебрите на засуканите староиспански граматически конструкции, аз реших по-добре да изуча своя нов противник. Кой е човекът-ягуар?
Кюмерлинг само безпомощно сви рамене. В раздела „Религия и митове на маите“ този тарикат се ограничаваше със забележката, че основните богове в пантеона на маите са имали по няколко образа и имена, а също така са имали и двойници и антиподи, заради което повърхностните европейци, които не се задълбочават в детайлите, смятали, че божествата на аборигените са неизброимо много. За нагледност той представяше една-две „заимствани“ от нечия сериозна монография рисунки на богове, сред които аз познах покровителя на учените и грамотността — Ицамна, задължителните Чаки, а също така богинята на луната Иш-Чел.