Безсилно се отпуснах на дивана и се свих в ъгъла му, смачкан, сразен, вцепенен. Ако над главата ми току-що се бяха разтворили небесата, и някой гръмогласен би се обърнал към мен оттам, назовавайки ме по име, аз бих бил потресен не повече, отколкото след това, което с намеци ми разкри това странно нощно радиопредаване. Постепенно започна да се възвръща слухът ми: министър Шайбу все още бавно бърбореше за успехите на своето ведомство.
„… естествено, всичко е под пълен контрол. За последните години, както знаете, финансирането на Министерството на извънредните ситуации съществено се увеличи. Сдобихме се със средства за обезпечаване на пълното функциониране на всички наши структури. Правителството правилно оценява степента на заплахата и е готово да я неутрализира. Нашите спасителни отряди непрекъснато провеждат тренировки и учения. В министерството се закупува най-новата техника. Такива опасности като земетресения, наводнения, урагани засега е невъзможно предварително да се предвидят. Но ние си сътрудничим с водещи научни институти, които провеждат разработки в тази насока. Разработен е механизмът за евакуация на населението от зоните на бедствия. В дадения момент нашите отряди притежават висока мобилност и са готови да пристигнат в пострадалия район за по-малко от денонощие. С една дума, ако трябва да обобщя, днес ние можем да се справим практически с всяка една извънредна ситуация. И ако на територията на Руската федерация станат такива природни катаклизми, като онези, които сега се регистрират в Азия и Латинска Америка, аз мисля, че ние можем да се справим със ситуацията не по-зле, а може би и по-добре от нашите колеги в чужбина“ — с дървен военен език рапортуваше Шайбу.
„Благодаря ви, Сергей Кочубеевич. А сега, уважаеми слушатели, вие имате възможност да зададете вашия собствен въпрос на министъра на извънредните ситуации. Напомняме ви нашия телефон…“
Бях сигурен, че предаването се транслира от запис и взех телефонната слушалка просто машинално, все още обзет от своите собствени мисли, доста далечни от онова, което говореше министър Шайбу. Обаче след няколко дълги сигнала нещо меко щракна и нежен момичешки глас ме попита как се казвам и откъде се обаждам, а после ми съобщи, че ме включва в ефир.
Кой знае, дали пък всемогъщият министър не беше също такава пешка в приближаващата се към завършек разигравана небесна партия, както и аз? Иначе кой дявол го караше късно нощем, вместо да спи между безкрайните полети по изтерзаните от катастрофи региони, да се мъкне в студиото за радиопредаване, което се излъчваше лично за мен, и едва ли щеше да се похвали с друга аудитория? Кой можеше да ми даде отговор на току-що формулирания въпрос по-добре от главния чиновник, в чиято сфера на компетенция влизат епидемиите, катастрофите, глада, ураганите и земетресенията? В това положение се чувстваше и изяществото, и иронията на седналите над шахматната дъска играчи. Склоних глава, показвайки, че оценявам тази малка забавна маневра по достойнство.
Обаче на ход бях аз.
„И така, имаме първия въпрос от наш слушател от Москва. Моля, вие сте в ефир!“
Аз се изкашлях, с учудване слушайки как моето ехо се чува от колонката на радиото, облизах пресъхналите си устни и не много високо, но ясно казах:
„Кажете, Сергей Кочубеевич, а не ви ли се струва, че всички ваши усилия са абсолютно безполезни, защото просто наближава краят на света?“
La Condena24
Въпреки моето очакване, министърът не се смути, не се учуди и не отказа да отговаря на такъв абсурден въпрос. Със същия делничен тон, той отвърна:
„Разбира се, правителството има сведения за това. Иначе какъв смисъл биха имали всичките приготовления, които се водят сега? Ние…“
„Какво е това? Какво става?!“ — изведнъж го прекъсна гласът на водещия. „Но това е…“ — излъчването прекъсна, радиоапаратът тихо засъска и се изключи.
В бюфета ситно звънтеше чаеният сервиз, от кухненския шкаф започнаха фалшиво да му пригласят чиниите, лампата се заклати няколко пъти, като засилваща се детска люлка, и угасна. Малкото светещи прозорци в блока отсреща почерняха, изгоря гирляндата от улични лампи навън, и всичко потъна в съвършена, непрогледна тъмнина. Звънът на съдините в шкафовете достигна неприятна истерична тоналност, подът под краката конвулсивно завибрира, чу се меко шумолене и върху главата ми се посипа нещо.