— Дмитрий Алексеевич! — нов удар; стоманената плоскост стене, скоро тя ще поддаде под този нечовешки напън и ще изхвърчи от касата, ще се посипят искри, ще литне метална стружка, и тази твар ще нахълта в моя дом…
— Вкъщи ли сте? — по желязото сякаш млати таран, така, че ушите ми заглъхват от грохота, подът се тресе целият; след това настъпва секундно затишие и аз успявам да чуя собствения си шепот: „моля ви, моля ви, моля ви…“ — а то в това време явно се засилва, за да се хвърли с гигантското си туловище върху вратата ми.
— И вие ли нямате ток? — и веднага, удар — рев, какъвто не е способен да издаде нито един от известните ми зверове — властен, разярен, оглушителен. От него ти секва дъхът — не като сравнение, а в действителност — така, че не можеш да вдъхнеш в дробовете си въздух, коленете и ръцете ти треперят, като на епилептик, а в долната част на корема усещаш как става мокро и горещо.
— Наистина ли е земетресение?
В този миг започва късогледо да примигва крушката, сякаш самата тя зажумява, отвикнала от собствената си светлина, толкова силна след дългите минути, прекарани в сумрак, после започва да кашля радиото и неясно, през шумовете, като случайно засечено в тила на врага, родното „Совинформбюро“ докладва:
„… в някои райони за отбелязани прекъсвания на електроснабдяването. Според последни данни силата на подземните трусове е била повече от пет бала по скалата на Рихтер. В районите на Одинцово, Строгино и Митино25 частично са разрушени няколко панелни блока. Има пострадали…“.
През стъклото виждам как светват прозорците на съседните сгради, техните тъмни силуети със светнали точки ми приличат на грамадна перфокарта, през която някой свети с джобно фенерче…
Седя на пода, целият побелял от падналата мазилка, скрил главата си под една възглавница от дивана, точно пред мен на пода тъмнее позорното петно.
На стълбищната площадка май всичко е стихнало.
… Силите ми стигнаха само колкото гнусливо да се облея с душа. И въпреки двата пухени юргана, с които се надявах, като се увия, да се скрия от кошмарите и да се стопля, цяла нощ ме тресе треска.
Събудих се от дълго, самоуверено звънене на вратата: кой знае защо си помислих, че така може да звъни само милицията. Навън вече бе съвсем светло и това ми донесе спокойствие. Загърнах се с юргана и като присвивах очи от светлината, се повлякох да отварям. Подът и мебелите бяха плътно напудрени с вар; изглеждаше сякаш вкъщи е валял сняг. Вътре в мен премина присвиваща студенина, като че ли се засилвах от върха със скоростно влакче — към пропастта: вчера всичко беше наяве.
На прага стоеше, втренчил поглед точно в шпионката, нисък як мъж с дълго кожено яке китайско производство. Усетил, че го гледам, той вдигна пред себе си червена карта с надпис ГУВД26. Обречено въздъхнах и отключих вратата.
— Майор Набатчиков — произнесе той така, сякаш казваше „Казвам се Джеймс Бонд“.
Разбрах, че изпитвам към майора ирационална антипатия. В следващите минути той направи всичко, за да я утвърди.
— Това на какво прилича?! — с тон, с който стопанинът се кара на изходилия се в пантофите котарак, попита той, показвайки външната страна на входната врата.
Изтривайки потното си чело и вече досещайки се, какво ще видя сега, аз предпазливо излязох на площадката, внимателно притворих вратата и я огледах.
Тя цялата беше издрана с дълбоки резки, които биха изглеждали точно като следи от нечии грамадни нокти, ако съпротивлението на материалите се сметне за лъженаука и се допусне, че вроговените клетки на кожата могат да бъдат по-твърди от стоманения лист, с който бе затулен входът на моя бункер.
Мълчаливо разперих ръце, опитвайки се да придам на лицето си обезкуражен израз и с това да спечеля поне още мъничко време. Не можех да измъдря нито едно поне малко правдоподобно обяснение за състоянието на вратата ми, а импровизирано да лъжа милицията някак си се страхувах.
Набатчиков изтръска от кутията една цигара, щракна метална запалка и си дръпна дълбоко, като ме разглеждаше с изпитателен поглед. Очите му не бяха добри, дълбоко вкопани, а тежките дъги на веждите допълваха сходството им с наблюдателните процепи в танковата броня. Като изпусна облак смрад, майорът се развърна и запълзя в настъпление.
— Как спахте? — той изплю лепкава слюнка в белия прах.
— Неспокойно. Така тресеше — оплаках се аз.
— А нещо друго да сте чули? Викове, може би? Някакви странни звуци?
— Навън май крещеше някой, но не обърнах особено внимание. Естествено е, когато има земетресение. Работата е там — на рамото ми най-сетне седна музата и аз почувствах прилив на вдъхновение, — че последните дни спах лошо и затова вчера реших да взема приспивателно. Явно съм прекалил: даже когато се разтърси, не можах да се накарам да стана от леглото, така че всичко ми беше като на сън. Докато не дойдох на себе си, ето, с ваша помощ, се надявах, че всичко това изобщо ми се е привидяло. Пих димедрол — уточних аз за всеки случай.