Да окича елхата! Качих се на клатещия се стол и свалих от антресола прашната картонена кутия с играчките за елха, внимателно избърсах тъмносините и тъмночервените стъклени топки, духнах посипаните с грапав сняг шишарки, проверих гирляндите. Както обикновено трябваше доста време да си поиграя с кръстачката, но това само ме зарадва. По радиото предаваха нещо от съвременната естрада, но вместо да се намръщя и да превключа на друга станция, припявах заедно с безгласата силиконова блондинка с кучешки псевдоним. Десетината криво-ляво скалъпени една с друга чепати думи за земната любов аз тананиках под елементарната звънка мелодийка със старателността на будистки монах, повтарящ заветните мантри, като прехвърлях една по една като при броеница вече лъснатите до блясък играчки и постепенно се успокоявах, успокоявах…
За първи път през последните години искрено съжалих, че нямам телевизор. По същата причина, поради която все се отказвах да си купя: заради способността на този апарат с успех да замества човешкото съзнание, заменяйки критичното мислене с аналитични програми, предлагайки вместо собствени емоции — гланцираното щастие и неубедителното преозвучаване на истеричността на героите от сапунените опери, запушвайки любопитството с новини. Сега аз исках по примера на цялата страна да огранича разума си в рамките на това устройство. И нека чуждите фантазии, натъпкани със скритата реклама на мрежовата връзка и разрешените за разпространение върху чуждите умове, да заглушат моето собствено разиграло се въображение, както радиопрехващачите на съветското КГБ уверено заглушаваха прекомерно усърдните гласове на капиталистическите страни. Исках в главата ми да включат блажената тишина и пустота. За да изключат проклетият страх и мъчителната самотност.
След като забучих на върха червената звезда, аз още веднъж проверих входната врата, усилих радиото и започнах да кълцам новогодишната салата. Обаче добрата новина, че Дядо Мраз от Великий Устюг29 вече наближава с шейната си към Москва, се прекъсваше от извънредни новини за подводните трусове с невероятна разрушителна сила край бреговете на Тайван.
Няколко крайбрежни градове се оказаха под ударите на цунами, а почти целият континентален Китай бе останал без интернет — земетресение повредило прокараните по дъното на океана кабели.
Вече на третата такава новина за час и половина аз се стреснах, макар че дотогава с помощта на гирляндите, стъклените топки и безмозъчните песнички успявах да задържа мислите си за днешните събития, натикани в едно от далечните тъмни ъгълчета на паметта си. Но те дращеха все по-силно и все по-упорито, настоявайки да им се обърне внимание, обещавайки да ме възнаградят за това, обещавайки да ми отворят очите, да ми разкрият тайни…
Можех колкото си искам да си запушвам ушите, да жумя и като тригодишно дете да крещя „Нищо не виждам! Нищо не чувам!“. Кошмарът продължаваше независимо от това, съгласен ли съм да участвам в него и правилно ли разбирам отредената ми роля. Сухата прашна земя на Иран вече се бе напила с кръв, но тя можеше да пие още. Океанът, за няколко минути помел стотици тайвански небостъргачи и отвлякъл със себе си като гладки камъчета по време на отлив десетки хиляди човешки живота, току-що се пробуждаше след сън, продължил цял геологически период. Раздвижилите се тектонични плочи, тези зъбни колела в механизма на Апокалипсиса, набираха скорост, задействайки чудовищни мелнични камъни, които смилаха на прах цели градове, страни и народи. Независимо дали настъпваше краят на света или само краят на поредната епоха в историята на планетата, човек едва ли бе готов за него повече, отколкото динозаврите в своето време за падането на гигантския метеорит. Предчувствието за приближаващия крах на света витаеше във въздуха и прозираше в истеричните вестникарски заглавия. Снежното покривало, забулило Москва преди Нова година, ми се струваше като бял погребален саван и дори всеобщото празнично настроение, старателно създавано у гражданите от властите и мениджърите по продажба, ако се вгледаш, беше прекалено, изкуствено. Струваше ли си да продължавам да пирувам на общата маса, щом като за разлика от останалите бях трезвен и ясно виждах по телата им белезите на бубонната чума?
Четиримата ездачи не се явиха в определения час и вместо последната битка между Доброто и Злото, увлечените по постмодернизма богове бяха решили да направят крушението на света безсмислено и безлико. Последният съд, чието заседание безкрайно отлагаха под различни предлози, изглежда, беше и съвсем отменен и почиващите на „Елеонския хълм“30 — най-скъпото гробище на света — напразно заемаха първите места в партера.